— Нека те откарам до вас.
— Не… ако ни спрат, ще се оправя чрез Гейл. Спипат ли теб обаче, ще ти пръснат задника.
— Защо ми го казваш?
Джефри се дотътри обратно до Кийт и го прегърна през раменете.
— Точно заради това дойдох… за да ти го кажа… дори и да не се разберяхме с теб, пак щях да ти го кажа. Гейл има един източник, близък с полицията… всъщност в полицейския участък, но все едно че не съм ти казвал. Говори се, че Бакстър люто ти се е заканил, и предполагам, че и двамата знаем защо. Така че бъди дяволски внимателен.
— Благодаря.
Джефри се поколеба, после продължи:
— Не знам дали поддържате контакт, но имам чувството, че вие двамата… та какво исках да кажа? А, да… никога не съм си ви представял разделени… всеки път, когато зърна Ани, си мисля за Кийт, и когато те видях тук, си помислих за Ани, сякаш трябваше да вървите двамата ръка за ръка, както го правехте в „Боулинг Грийн“… Господи, ама се разбъбрих. — Той се обърна, слезе по стъпалата на верандата, излезе под дъжда без чадъра си, качи се в колата си и потегли.
Кийт го проследи с поглед, докато светлините на автомобила не се стопиха в дъждовния мрак.
10
Следващото утро беше ясно и Кийт го засърбяха ръцете да поработи из фермата, но всичко още беше прогизнало от дъжда, така че той си облече чисти джинси и една нова риза с къс ръкав и пое към градчето да свърши някоя работа.
Изпита изкушение да мине покрай къщата на Бакстърови, но имаше вероятност полицията да е разбрала за новата му кола. Така или иначе, нямаше смисъл да гледа дали Ани се е върнала, или не; при първа възможност тя щеше да отскочи до леля си Луиз и на връщане щеше да се отбие да го види.
Подкара към центъра и откри място за паркиране близо до щатския магазин за алкохолни напитки. Влезе вътре и огледа колекцията от вина, повечето домашни марки, които не му напомняха за нищо. Спомни си, че Джефри и Гейл, също както всички останали, които познаваше от „Боулинг Грийн“, навремето пиеха евтино сладко вино — днес биха отрекли дори и че са чували за него. Въпреки всичко, като на шега, Кийт откри бутилка ябълково вино и бутилка гроздово, поне така казваше етикетът — всъщност това беше смес от гроздов сок и алкохол, местно производство. Откри и нещо добро: бутилка истинско италианско „Кианти“, което също така навяваше спомени.
Плати, върна се до колата и пъхна бутилките в багажника. Извади номерата на колата с вашингтонска регистрация, които бе пъхнал в надписан кафяв плик, и тръгна към пощенското отделение в западния край на площада.
Пощата бе федералистка сграда с класически колони. Като малък Кийт беше страшно очарован от нея. Веднъж даже бе попитал баща си дали римляните са я построили, на което баща му бе отговорил утвърдително. Познанията му по история сега бяха малко по-добри и той се усмихна на спомена си; после проумя какво бе имала предвид Ани, когато му бе писала за спомените. Припомни си как няколко пъти я бе съпровождал до пощата да си купува пликове и марки и да пуска писма.
На едно от гишетата нямаше хора и той подаде плика на служителката, която го претегли и налепи с марки. Кийт поиска да го изпрати с обратна разписка и тъкмо попълваше бланката, когато дочу една служителка през няколко гишета да казва: „Довиждане, госпожо Бакстър“.
Той се обърна надясно и видя една жена с руса коса, дълга до раменете, облечена в семпла розово-бяла лятна рокля да върви към вратата и да излиза.
За миг остана неподвижен.
— Готов ли сте? — запита го служителката.
— Да. Всъщност… отказах се. — Той смачка непопълнената бланка и бързо излезе.
Вече на стъпалата огледа тротоара, но не я видя, после я зърна с още три жени да върви към ъгъла. Поколеба се, после слезе по стъпалата и я последва.
Мисленото му изображение на Ани беше отпреди двайсет и пет години, от последния път, когато я бе видял — в деня, в който той тръгна към бюрото с донаборната комисия. Бяха се любили в квартирата й в Кълъмбъс и на разсъмване я бе целунал за сбогом. Сега, вече над четиридесетте, фигурата й беше все така младежка и тя все така крачеше с момичешка походка. Смееше се и се шегуваше с другите жени, а той все не успяваше да зърне добре лицето й, освен в скосен профил, когато тя се извръщаше към някоя от приятелките си.
Сърцето му биеше бурно. Четирите жени спряха на ъгъла и зачакаха да светне зелено. Кийт направи стъпка напред, поколеба се, после отново спря. Върви, идиот! Върви!