Светофарът смени червения цвят със зелен и жените стъпиха на платното. Кийт стоеше и ги наблюдаваше. После Ани им каза нещо и приятелките й продължиха без нея към паркинга на съда. Тя остана за миг неподвижна, после се обърна и тръгна право към него.
Усмихна се и му подаде ръка.
— Здравей, Кийт. Доста време не сме се виждали.
Той пое ръката й.
— Здравей, Ани.
— Смаяна съм — каза тя.
— Изглеждаш чудесно. Направо ще припадна.
Тя се усмихна.
— Съмнява ме. — После отстъпи крачка назад. — Нека те огледам. Не си остарял дори и с ден.
— Остарях с двайсет и пет години. Ти изглеждаш прекрасно.
— Благодаря ви, сър.
Очите им се срещнаха и останаха вкопчени едни в други. Нейните си бяха все така големи и искрящи както винаги и тя все така си слагаше бледорозово червило. Кожата й имаше здрав блясък, но той беше изненадан, че няма тен, защото в онези дни тя умираше за слънце. Имаше и леки бръчици, разбира се, но те придаваха на иначе момичешкото й лице малко зрялост. Тогава, в онези дни, тя беше хубава; сега беше красива.
Той потърси нужните думи, но не ги намери.
— Аз… получих писмото ти. В пощенската си кутия.
— Добре.
— Как мина в „Боулинг Грийн“?
— Беше… беше прекрасно. Тъжно.
— Аз щях да… не знаех дали си отишла сама, или…
— Да, сама бях. Двете с дъщеря ми. Потърсих те там. Не физически, а, нали знаеш…
Той кимна, после я погледна.
— Вярваш ли в тези неща?
— Не, сънувам.
— Аз съм… не мога да намеря думи.
Тя се огледа.
— Още една минута и трябва да тръгвам.
— Разбирам.
— Изпратих ти писмо. Върнаха ми го. Помислих си, че си загинал.
— Не… искам да кажа, че не оставих адрес за препращане на писмата ми.
— Как да ти кажа, бях направо бясна дни наред. — Тя се прокашля. — Изгубих си дружката по кореспонденция.
Той с изненада установи, че се е просълзила, и му се прииска да й подаде носната си кърпичка, макар да знаеше, че не може да го направи.
— Добре… — Тя си пое дълбоко дъх. — За колко време си тук?
— Не знам.
— Защо се върна?
Няколко уклончиви отговора се мярнаха в съзнанието му, но той ги отхвърли.
— За да те видя.
Тя прехапа долната си устна и заби поглед в земята, на косъм да се разплаче всеки миг.
Кийт също усети, че губи контрол, и не каза нищо.
Накрая тя вдигна поглед към него.
— Можеше да ме видиш всеки път, когато си идваше преди.
— Не, не можех, Ани. Но сега вече мога.
— Господи… не знам какво да кажа… имам предвид… ти все още ли… все още ли си…
— Да.
Тя отново притисна за миг кърпичката до очите си, после хвърли бърз поглед към приятелките си, които бяха спрели до един фургон за продажба на сладолед и ги гледаха.
— Имам само още тридесет секунди преди да направя нещо необмислено — каза тя.
— Тук все още е провинциално градче, нали? — изтръгна от себе си усмивка той.
— Много провинциално.
— Искам да ти кажа, че писмата ти ми помогнаха в няколко много трудни момента.
— Същото важи и за мен тук.
— Кога можем да пием по чаша кафе?
Тя се усмихна.
— Ще дойда при теб с колата. Когато отивам при леля си. Но не знам кога ще стане.
— Обикновено съм си у дома.
— Знам.
— Съпругът ти… — започна той.
— Знам и това. Знам кога да дойда.
— Добре.
Тя протегна ръката си и той я пое.
— В Европа, Вашингтон и Ню Йорк хората се целуват за довиждане — засмя се той.
— В Спенсървил само казваме: „Желаем ви приятен ден, господин Ландри. Много се радвам, че се видяхме.“ — Тя му стисна ръката, обърна се и тръгна.
Кийт я загледа как пресича улицата. Трите жени ги поглъщаха с поглед.
Той остана за момент на място, без да успее да си спомни къде се намира, къде е колата му или какво трябва да прави.
В гърлото му се бе надигнала някаква буца и той не откъсваше погледа си от парка на отсрещната страна, но те вече бяха изчезнали. Прииска му се да ги настигне, да я хване за ръката и да каже на приятелките й: „Извинете ме, но ние се обичаме и си тръгваме.“
Но може би тя се нуждаеше от време, за да го обмисли? Може би не бе харесала онова, което бе видяла? Той се замисли над разговора им, повтори си го, за да не го забрави, и се опита да извика в паметта си изражението й, помисли си за видяното в очите й.