От това, което бе успял да долови, животът й до този момент не бе й предлагал много радости, но човек не можеше да го види нито в очите й, нито по лицето й или походката й. Някои хора вадеха на показ всеки белег, всяко разочарование, всяка мъка. Ани Прентис беше вечният оптимист, щастлива, жизнена, и непокорена от живота.
Той, от друга страна, бе напреднал в живота и може би нямаше вид на изстрадал човек, но носеше в сърцето си всяка мъка, разочарование и човешка трагедия, на които бе ставал свидетел или които бе изпитал.
Нямаше смисъл да си блъска главата как ли би протекъл животът им, ако се бяха оженили и бяха имали деца. Всичко щеше да е чудесно. Винаги бяха казвали, че са създадени един за друг. Сега беше по-важно да разбере дали наистина беше възможно да продължат оттам, където бяха прекъснали. Циникът у него само се изсмя на тази мисъл. Младият Кийт Ландри, човекът, който бе обичал истински и без резерви, каза „да“.
Качи се в колата си и запали двигателя. Имаше някакъв смътен спомен за списък със задачи, но потегли направо към дома си.
Докато караше, в паметта му изплува денят отпреди двайсет и пет години в спалнята й в Кълъмбъс. Зората вече се разпукваше, а той отдавна вече беше буден и облечен. Бе преседял часове втренчен в голото й спящо по гръб тяло в топлата стая, в незабравимия й профил, в дългата й коса, разпиляна по възглавницата.
Разбира се, той винаги бе знаел, че ще мине много време преди да се видят отново. Никога обаче дори и не му беше хрумвало, че ще пролети четвърт столетие и светът, който толкова добре бяха познавали, ще потъне навеки в миналото. Докато седеше в спалнята й, той за кратко се бе замислил за войната в Азия, за вероятността да го убият, но всичко в онзи момент бе изглеждало съвсем далечно. Те бяха хлапета от малко провинциално градче, прекарали четири идилични години в колежа, и предстоящите две години в армията изглеждаха само като бабуна на пътя. Единствената му грижа тогава беше, че след като са прекарали две неразделни години в гимназията и четири в колежа, тя ще се чувства самотна без него.
Той бе приключил с обучението си във Форт Дикс, но вместо да ги пуснат в отпуск, ги откараха спешно на курс по справяне с безредици, след което ги изстреляха във Филаделфия поради антивоенните протести, които се бяха изродили във вандалщини. Светът бе нахлул безцеремонно в живота му, както по време на всяка война, но за него това беше нещо ново.
Бе успял да й позвъни от един автомат, но не я завари в квартирата й, а в онези дни нямаше автоматични секретари. Отново бе направил опит да й позвъни, но този път даваше заето. Накрая й бе написал писмо, но минаха няколко седмици преди отговорът й да го открие във Форт Дикс. В ония дни комуникациите не бяха толкова лесни, а през следващите месеци се бяха превърнали в още по-голям проблем.
Вече бе стигнал до фермата. Зави по алеята към къщата и паркира зад нея, като остана зад волана.
Искаше да увери себе си, че вече всичко ще е наред, че любовта надвива всички трудности. Помисли си, че е наясно как се чувства тя, но ако оставеше настрани писмата и спомените от онези дни и кратката им среща само преди половин час, той не я познаваше. А какво ли чувстваше тя към него? И какво щяха да правят двамата с това? А какво щеше да прави съпругът й?
11
В седем часа Кийт Ландри спря пред дома на Гейл и Джефри Портър, старата ферма на Бауер. Вечерите започваха да се скъсяват и застудяват, небето беше тъмнопурпурно както винаги в края на лятото.
Фермерската къща беше щръкнала край пътя бяла гредоредна постройка, отчаяно нуждаеща се от боя.
Гейл излезе и тръгна през ливадата, стигна до колата тъкмо когато той се измъкваше с бутилките вино и чадъра на Джефри, прегърна го, целуна го и каза:
— Кийт Ландри, изглеждаш страхотно.
— Аз съм момчето, дето разнася поръчките, мадам. Но вие самата изглеждате страхотно и се целувате по същия начин.
— Същият си си — изсмя се тя.
— Де да бях. — Всъщност той се знаеше с нея едва от последната година в колежа, когато Джефри започна да излиза с нея, и почти нямаше спомени за външността й, защото тогава тя бе сухо лице, мършаво, с бабешки очила, дългокосо и без грим, облечено като селянка босоного момиче на своето време. Сега всъщност пак беше със селска рокля, може би оригинално изделие, косата й беше все така дълга, и пак беше обула обувките си на бос крак. Кийт се зачуди дали не трябваше и той да се облече по модата на шейсетте за случая. Тя си беше все така кльощава и без сутиен, както личеше под тясната й рокля. И тогава не блестеше с особена красота, и сега също, но тогава, както и сега, си оставаше секси. Той й връчи чадъра.