— Много е красиво — каза Кийт.
— Произвеждам парфюм, сушени розови листа, чай, лосион за ръце, аромати за баня, такива неща.
— А нещо за пушене не се ли намира?
— Господи, така ми се иска! — изсмя се Джефри. — Но не можем да рискуваме.
— Ами, не можем. Можем, ама с тоя бъзльо до мен става ли? — намеси се Гейл.
— Областният шериф е доста по-умен от спенсървилския шеф на полицията и ни държи под око. Той счита, че всичките тези растения стават за психеделични средства.
— О, Джефри, трябва да се отнасяш към полицаите по същия начин, по който отглеждаш гъби — дръж ги на тъмно и ги подхранвай с лайна.
И тримата се разсмяха с цяло гърло.
— В „Антиох“ си имам източник, дето ме подхранва веднъж месечно с информация. Току-що ме снабди с най-прясната стока. — И той намигна на Кийт.
Мракът вече се бе сгъстил. Влязоха в къщата. Гейл пъхна растенията в един гевгир и ги изми, докато през това време Джефри разбъркваше съдържанието на гърнето, което напомняше на варено зеле. Без месо. Гейл наля малко „Кианти“ в гърнето и добави билки.
— Нека покъкри малко.
Кийт изпита странно чувство, че някога е бил свидетел на същата сцена, после си припомни първата вечеря с Джефри и Гейл в техния малък апартамент до студентското градче. Нямаше голяма промяна.
Гейл разля остатъка от киантито в чашите.
— Сигурно си мислиш, че още живеем в шейсетте — обърна се тя към Кийт.
— Не. Всъщност да.
— Разбираш ли, ние сме си от шейсетте. Във всяка ера си има и лошо, и хубаво, както и във всяко десетилетие. Ние например напълно отхвърлихме новия феминизъм в полза на стария. И въпреки това сме възприели новата радикална екология.
— Това е много мъдро — сухо забеляза Кийт.
— Все си е същият стар умник — изсмя се Джефри.
— Ние сме хахо — захили се Гейл.
Кийт изпита желание да каже нещо хубаво на домакините си.
— Мисля, че можем да си позволим да бъдем толкова хахо, колкото си поискаме. Заслужили сме си го.
— Прав си — съгласи се Джефри.
— Пък и вие сте подали оставка по собствено желание.
— Отчасти. Знаеш ли, чувствахме се доста неудобно там. Двама одъртели радикали, на които се присмиват зад гърба им. Тези хлапета нямат герои, а ние бяхме герои. Герои на революцията. Но онези хлапета си мислят, че историята започва от датата на раждането им.
— Е, не беше чак толкова зле — допълни Джефри. — В професионално отношение обаче изпитвахме неудовлетворение.
— Това не е точно онова, което ми каза снощи — посочи му Кийт.
— Да, разбира се, снощи се бях натаралянкал като казак. — Той се замисли за момент. После призна: — Снощи обаче бях по-близо до истината. Така или иначе, тук сме двама скучни и безинтересни гимназиални учители.
— Джефри ми каза, че са те изхвърлили от работа — обърна се Гейл към Кийт.
— Да, но ме поизчакаха.
— Присмиваха ли ти се?
— Не, не мисля така. Старите войници още са на почит в общността на империалистическото военно разузнаване.
— Но тогава защо те изритаха? — попита Гейл.
— Бюджетни икономии, краят на Студената война… не, това не е цялата истина. Изритаха ме, защото се люшках между емоционалното изтощение и просветлението. А те го подушват от цяла миля и това никак не им се нрави. — Той се замисли и добави: — Започнах да задавам въпроси.
— Като?
— Ами… веднъж бях на едно съвещание в Белия дом… бяха ме повикали да отговарящ на въпроси, а не да ги задавам… — Кийт се усмихна при спомена за онова, което щеше да разкаже — … и попитах държавния секретар: „Сър, бихте ли ми разяснили външната политика на тази страна, за да мога да загрея какво желаете?“ Е, в този момент в залата се разнесе шумът от разгръщане на заповед за уволнение.