— А той обясни ли ти я? — попита Джефри.
— Всъщност наистина беше достатъчно възпитан да го направи. След половин година на бюрото ми кацна писмо, в което ми се разясняваха бюджетните съкращения и насладите от ранното пенсиониране. Имаше оставено място за подписа ми. Подписах се.
Отпиха. Джефри разбърка задушеното, а Гейл измъкна едно плато сурови зеленчуци и боб от хладилника и ги сложи върху плота. Всички забиха вилиците в зеленчуците.
— Звучи така, сякаш и ти си подал оставката си по собствено желание — каза Джефри.
— Не, аз бях помолен да приема ранно пенсиониране поради бюджетни причини. Това се твърдеше в изявлението за пресата и във вътрешната сводка. Това беше. — След кратка пауза той продължи: — Работата ми беше да откривам обективни истини, но истината се нуждае от две страни, за да свърши работа — говорител и слушател. Слушателите не слушаха. Всъщност през последните две десетилетия те рядко слушаха, но ми беше потребно доста дълго време, за да го проумея. — Той се замисли за момент. — Щастлив съм, че се махнах оттам.
Гейл кимна.
— И ние можем да го потвърдим. И ето ни всички тук, пак на фермата, където лайната наистина са полезни за наторяване. — Тя отвори хладилника и измъкна двете бутилки вино, които бе донесъл Кийт. — Спомняш ли си ги? Осемдесет и девет цента бутилката — обърна се тя към Джефри. — Колко плати за двете, Кийт?
— О, почти по четири долара за всяка.
— Чист грабеж! — изсумтя Джефри, разви капачката на бутилката с ябълково вино и го подуши. — Добро е. — Наля в три водни чаши, Гейл добави стръкчета мента и се чукнаха. — За отминалите дни, за отсъстващите приятели от младежките ни години, за идеалите и човечността.
— И за бляскавото бъдеще без кошмарите на ядрената експлозия.
Отпиха, оставиха чашите на масата и малко пресилено изпъшкаха от задоволство, после гръмко се изсмяха.
— Не е толкова лошо. Искаш ли още? — обърна се Джефри към Кийт.
— Не, но имам един източник.
— Аз пък имам идея — заяви Гейл, отиде до кухненската маса, донесе гроздовото вино и седна. Джефри придърпа блюдото със зеленчуци по средата и изгаси лампите, после запали две свещи.
Кийт наля чашите. Ядоха сурови зеленчуци и сос и Кийт похвали градинарските им умения, което им прозвуча като висша похвала от един фермерски син.
Известно време разговаряха за незначителни неща. Джефри и Кийт си припомняха случки от гимназията, Гейл им каза, че й досаждат, и те превключиха на последната си година в „Боулинг Грийн“. Гейл донесе някаква кана с вино и я сложи върху масата. Джефри очевидно отговаряше за раздигането и от време на време се надигаше да изпълнява задължението си, докато Гейл се грижеше чашите да не остават празни.
Кийт изпитваше задоволство от веселбата въпреки факта, че нямаше много общо с домакините си, освен общите спомени от училището. Но дори и тогава той не беше особено близък с мършавия дребен Джефри Портър, макар че винаги се бяха разбирали добре в гимназията, вероятно защото и двамата бяха равни по интелект и като тийнейджъри нито единият, нито другият имаха мнение за политиката, войната или живота.
В колежа вече се бяха сближили, едно, че бяха от едно и също градче, и друго, че имаха същите проблеми с пригаждането към една нова околна среда. В действителност, помисли си Кийт, макар че не искаше да си го признае, дори бяха станали приятели.
Но с напредването на войната, радикализираща и поляризираща студентското градче, те откриха, че се придържат към диаметрално противоположни възгледи по твърде много неща. Като Гражданската война, Виетнамската война и тяхното съвремие насъскваха брат срещу брата, съсед срещу съседа и приятел срещу приятеля. По принцип разумните хора би трябвало да намерят общи неща, които да ги обединяват. Кийт обаче, като много други, загуби стари приятели, на които държеше, и си създаде нови, които не го привличаха кой знае колко. Двамата с Джефри си бяха разменили юмруци насред студентското общежитие. В действителност Джефри не го биваше хич за боксьор и Кийт го бе просвал на пода всеки път, когато Джефри бе имал неблагоразумието да стане. Накрая Кийт си бе излязъл, а Джефри беше отнесен на носилка.
Някъде година и половина по-късно Джефри му беше писал във Виетнам — беше взел адреса му от майка му, която беше истински щастлива да го даде на един от приятелите на сина си. Кийт очакваше примирително писмо с протегната за извинение ръка и със загриженост за съдбата му на фронта и вече подготвяше в ума си развълнуван отговор, докато отваряше плика. И прочете: „Драги Кийт, уби ли деца днес? Води си статистика на всички жени и деца, които застрелваш. Армията ще ти връчи медал.“ И така нататък, все в този дух.