— Кои сте тези „вие“?
— Просто група реформатори.
— Трябва ли да ставам член на Демократическата партия?
— Господи, не! — изсмя се Джефри. — Нямаме нищо общо с никаква партия. При нас има хора от всякакви партии и класи. Имаме свещеници, бизнесмени, учители, фермери, домакини — по дяволите, почти цялата фамилия на Ани е при нас.
— Наистина ли? Чудя се на какво ли прилича вечерята в Деня на благодарността във фамилията Бакстър.
— Подобно на мнозина от поддръжниците ни, те още не са дали публична изява. Можем ли да разчитаме на теб? — попита го Джефри.
— Ами… — В действителност Кийт също си имаше собствена причина да се изправи срещу Клиф Бакстър, а именно, че той беше съпруг на Ани Бакстър. — Ами… не съм много сигурен, че ще остана тук.
— Имах впечатлението, че се каниш да отседнеш за дълго — забеляза Джефри.
— Не съм сигурен.
— Ние не те молим да се изправиш посред пладне на главната улица срещу него със зареден револвер. Само ни кажи, че подкрепяш идеята ни да го свалим от власт.
— Добре. По принцип аз съм „за“ свалянето от власт на всеки корумпиран държавен служител.
— Добре. Защото Клиф Бакстър е точно това. Следващата седмица имаме уговорено събиране, четвъртък вечерта, в църквата „Сейнт Джеймс“. Знаеш ли я?
— Да, това е моята стара църква. Защо се срещате извън града?
— Хората не искат да ги виждат на тази среща, Кийт. Разбираш защо.
— Наистина разбирам. Но вие според мен май прекалявате с тази революционна мелодрама. Това е Америка, дявол да го вземе. Използвайте шибания му градски съвет. Това е ваше право.
— Не можем. Все още не.
Кийт се зачуди какъв ли дял има в разказа на Портърови желанието да се възроди революционната романтика и колко е истинският страх.
— Обещавам да помисля дали да дойда — каза Кийт.
— Добре. Още пай? Чай?
— Не, благодаря. Време е да си тръгвам.
— Рано е още — заяви Гейл. — Никой от нас няма нещо наложително за утре.
Тя се изправи и Кийт си помисли, че се кани да разтреби масата, така че и той се изправи и взе блюдото и чашата си.
— Остави това. Утре ще почистим — каза Гейл, хвана го за лакътя и го поведе към всекидневната.
Джефри ги последва с една кана сушени листа.
— Вечерята беше страхотна, разговорът оптимистичен, а сега ще се оттеглим за една лула тютюн.
Гейл запали две благовонни лампи и две благовонни свещи. Джефри седна на пода с кръстосани крака пред масичката за кафе и под светлината свещите прехвърли съдържанието на каната върху цигарените хартии, които бе разстлал върху ниската масичка.
Кийт го наблюдаваше как с бързите си пръсти и ловък език направи пет добре пресовани цигари с марихуана по-бързо, отколкото някой стар фермер би си свил обикновена цигара.
Гейл пъхна касета в магнетофона — „Клубът на самотните сърца на сержант Пепър“ — после седна на пода с гръб към креслото.
Джефри запали една от цигарите, смукна веднъж и я подаде на Кийт. Кийт се поколеба за момент, после пое и той, след което я подаде над масичката за кафе на Гейл.
„Бийтълс“ пееха, свещите пращяха, ароматът на благовония и марихуана изпълваше въздуха. Беше нещо като 1968 година.
Първата цигара вече се подаваше с пинсета, след което угарката грижливо беше поместена в пепелника за по-нататъшно допушване с лулата, която Кийт бе забелязал върху масата. Запалиха втора цигара, която пое по маршрута на първата.
Кийт си припомни протокола и ритуалите така, сякаш бяха отминали едва предния ден. Никой не говореше много, а и малкото, което се отрони от устните им, нямаше почти никакъв смисъл.
Гейл обаче съумя да каже нещо смислено с тихия заговорнически глас, свързан с канабиса и светлината на свещите.
— Тя има нужда от помощ.
Кийт го пропусна покрай ушите си.
Гейл продължи, все едно на себе си.
— Разбирам как и защо една жена продължава да остава в тази ситуация… не мисля, че я тормози физически… но той насилва мозъка й…
Кийт й подаде цигарата.
— Стига.
— Стига какво? — Тя опъна от цигарата. — Вие, господин Ландри, бихте могли да разрешите проблема си и нашия проблем едновременно… — Тя изпусна дима от устата си. — Не е ли така?
Кийт имаше голям проблем с формулирането на мислите си, но след няколко секунди или след няколко минути, сякаш отдалеч дочу гласа си: