Вече беше стигнал другия край на парка и виждаше „Постхауз“ от другата страна на улицата.
Откъм лявата му страна се разнесоха бурни викове. Той се обърна. На десетина метра от него стояха двама униформени полицаи и крещяха на някакъв мъж, легнал на една пейка. Единият енергично потупваше с палката си легналия по петите.
— Ставай! Чуваш ли какво ти говоря?
Мъжът неуверено се изправи и Кийт видя, че е Били Марлон.
— Не ти ли казах да не спиш тук? — кресна другият полицай.
— Проклето пиянде! Повръща ми се като те зърна тук! Отрепка! — изрева първият.
Кийт изпита желание да обясни на младите полицаи, че Били Марлон е ветеран от Виетнам, бивш футболист от отбора на Спенсървил, баща, човек. Вместо това обаче остана на мястото си и зачака да види как ще приключи инцидентът.
Инцидентът обаче не даваше признаци да приключи скоро. Полицаите междувременно подпряха Били на едно дърво и му закрещяха:
— Не ти ли казахме и да не припарваш до града! На всички им се повръща само като те видят! Ти да не си глух бе! А? — И все от този род.
— Оставете ме на мира! — изрева им изведнъж Били. — Не притеснявам никого! Оставете ме на мира!
Единият полицай вдигна палката и Били мигновено покри лицето и главата си с ръце. Кийт пристъпи напред, но ченгето само халоса дървото над главата на Били. И двете ченгета се изсмяха.
— Я ни кажи какво се каниш да направиш на шефа Бакстър, приятелче! Хайде, Рамбо, кажи ни! — И двамата полицаи отново избухнала в смях.
На Били като че ли му дойде малко кураж и вдигна глава.
— Ще го убия. Аз съм ветеран от войната и ще го убия. Предайте му, че един ден ще го убия!
— И защо? Няма ли да ни разкажеш?
— Защото… защото…
— О, хайде! Защото чука жена ти. Нали така? Шефът Бакстър чука жена ти.
Били изведнъж рухна на земята и покри лицето си с ръце. Целият се разтресе от ридания.
— Кажете му да стои надалеч от жена ми. Кажете му да спре. Стойте настрана от жена ми. Надалеч…
Двамата полицаи се изсмяха с цяло гърло.
— Ставай! Килията те чака! — изрева първият полицай.
Били обаче се бе свил на кълбо на земята и плачеше.
Полицаят го сграбчи за косата.
— Ставай!
Кийт ги приближи.
— Оставете го.
Те се извърнаха и го погледнаха.
— Моля ви да се отстраните, господине. Ние държим ситуацията под контрол.
— Не, вие не държите нищо под контрол. Вие нанасяте травма на този човек. Оставете го.
— Сър, налага се да ви помоля…
Другото ченге обаче го сръга.
— Хей, та това е… — И зашепна в ухото му, след което и двамата изгледаха Кийт. Първото ченге пристъпи към него.
— Ако не си тръгнете, ще бъда принуден да ви арестувам за възпрепятстване работата на органите на правосъдието.
— Не виждам никакво правосъдие тук. Ако ме арестувате, ще разкажа на областния прокурор какво точно съм видял и чул тук и ще повдигна обвинения срещу вас.
Двамата полицаи и Кийт се гледаха.
— Кой ще ти повярва бе? — изтърси накрая единият.
— Ами хайде да пробваме, а?
— Да не ни заплашваш? — изстъпи се другото ченге.
Кийт не му обърна внимание и приклекна до Били.
Помогна му да се изправи, прегърна го през рамото и го поведе към улицата.
— Ще ни платиш за това. Наистина ще си платиш! — изрева подир него единият полицай.
Кийт издърпа Били на тротоара и го поведе покрай парка към колата си.
Били залиташе, но Кийт го подкрепяше да върви.
— Какво става? Къде отиваме? — съвзе се в един момент Били.
— У дома.
— Добре, добре, само недей толкова бързо. — Той се изтръгна от Кийт и потегли самостоятелно по тротоара. Кийт вървеше до него, готов да го подхване, ако залитне.
— Мръсни ченгета… винаги гледат да се изгаврят с мен… а аз никому не съм сторил зло… страшно ме мразят… той чука жена ми, мамичката му мръсна…
— Спокойно, спокойно.
Няколко души на тротоара се извърнаха към тях.
— Мръсният му кучи син… и после ми се присмиваше… казваше ми, че хич не можела да се такова… и вече щял да й бие шута…