И въпреки това се чудеше дали нещата щяха да се развият по друг начин, ако тогава беше предизвикал Бакстър, ако просто му беше разбил мутрата на този училищен грубиян. Замисли се дали сега да не свърши онова, което не бе направил тогава. Избереше ли обаче пътя на конфронтацията, един юмручен бой в училищния двор нямаше да реши нещата докрай сега.
Някъде към полунощ телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката, но не се обади никой. Малко по-късно някой занатиска упорито клаксона на колата си на шосето. Телефонът иззвъня още няколко пъти, пак никой не се обаждаше, и накрая той го остави отворен.
Останалата част от нощта мина спокойно и той успя да дремне няколко часа.
На разсъмване позвъни в полицията в Спенсървил, представи се и поиска да го свържат с Бакстър.
Дежурният полицай за миг онемя, но после се съвзе и каза:
— Няма го.
— Тогава приемете съобщение. Предайте му, че Кийт Ландри иска да се срещне с него.
— Да? Кога и къде?
— Тази вечер, осем часът, зад гимназията.
— Къде?
— Нали ме чу? Кажи му да дойде сам.
— Ще му предам.
Кийт затвори. „По-добре късно, отколкото никога.“
13
Кийт Ландри изключи фаровете и зави зад гимназията. Черният паркинг стигаше чак до гърба на старото тухлено училище, където се виждаха стойки за велосипеди, баскетболни игрища и навеси с разнообразни уреди. Районът се осветяваше от живачни лампи, но това беше единствената промяна от онези дни, когато той и приятелите му се събираха да играят тук през летните вечери.
Той спря близо до една от баскетболните дъски, изключи двигателя и слезе от колата. Сложи полуавтоматичния си „Глок“ върху предния капак, свали си ризата и я метна върху пистолета.
Извади една баскетболна топка от багажника и под светлината на живачната лампа започна да вкарва кошове, да упражнява финтове и отскоци; ударите на топката отекваха в сградата в спокойния нощен въздух.
Той дриблира към таблото, финтира, после отскочи и прокара топката през обръча.
Докато играеше, не спираше да мисли върху другата игра, заради която всъщност бе дошъл на това място. Хрумна му, че това всъщност не е особено разумен ход. Беше си изтървал нервите и се бе изрепчил като някой хлапак. „Ще те чакам зад училището, бъзльо.“ Звучеше добре. Но при дадените обстоятелства това можеше да се окаже съдбоносна грешка. Знаеше добре, че е в състояние да се справи без особени проблеми с грубияна си съученик, но Бакстър можеше и да не дойде сам.
Кийт не си носеше карабината М–16 или бронираната жилетка, защото желаеше нещата с Бакстър да са на равни начала. Но човек никога не можеше да е сигурен какво ще измъдри Бакстър. Нищо чудно да подреди половин дузина полицейски коли с дванайсет стрелци наоколо и ако Бакстър им дадеше заповед да стрелят, нямаше да има много голямо значение дали е с бронирана жилетка и с автоматична карабина. Кийт изобщо не изпитваше никакви съмнения, че Клиф Бакстър вече е подготвил и съответната легенда, с която да обясни смъртта му.
Пое си дъх и погледна часовника си. Осем без петнадесет. Опита се да предугади реакцията на Бакстър спрямо предизвикателството му. Ако беше вярна поговорката, че в душата на всеки мъж се крие момче, тогава Бакстър щеше да дойде, но не и сам. Все пак картината, нарисувана от Портърови, изобразяваше персона с изключителен егоизъм, човек който би могъл много лесно да подцени противника си; човек, който умира да връхлети в полицейското управление с думите: „Току-що видях сметката на един злодей до гимназията. Изпратете катафалката.“
Реши, че ако Бакстър дойде сам, никога повече няма да се върне в полицейския участък. По време на кариерата си Кийт на няколко пъти беше обземан от истински човекоубийствен бяс, но сега и сам беше изненадан колко много жадува да убие Клиф Бакстър. Без съмнение кипящата в момента ненавист се бе трупала в него много отдавна.
Отново погледна часовника си. Беше точно осем. Хвърли поглед към училището, после към откритите игрища и съседните улици, но не се виждаха никакви фарове или движение. Той се залови със серия от стрелба от далечно разстояние.