— Изглеждаш ми умен човек. Ще ти дам един съвет. Не се забърквай с шефа.
— Аз пък ще ти дам на теб, на Бакстър и на цялата ви пасмина друг съвет — дръжте се настрана от мен. Вече ми се повдига от зловонния ви дъх.
— Ще предам.
Кийт огледа мъжа пред себе си. Сякаш беше малко по-интелигентен от двамата дръвници от парка. В действителност Скенли изглеждаше дори смутен от цялата тая бълвоч, в която беше принуден да взема участие.
— Не се оставяй да те замесят в личните работи на шефа ти — произнесе Кийт, хвана с лявата ръка ризата, в която държеше пистолета, и издърпа затвора. Чу се гръмко недвусмислено изщракване. — Просто не си струва.
Очите на Скенли се втренчиха в увитата върху дясната ръка на Кийт риза; погледът му сякаш залепна за нея. Мина дълго време, преди да вдигне поглед.
— Спокойно.
— Хайде, движение.
Скенли бавно се обърна и тръгна обратно към колата. Кийт вдигна баскетболната топка и влезе в колата. Не отдели погледа си от полицейската кола, докато тя не се скри зад училището.
Подкара през спортните площадки и стигна до един път, който вървеше покрай училищния двор. Зави към града и мина покрай Елкс Лодж — паркингът там беше пълен с коли, — после излезе от града и се насочи към дома.
— И така, госпожа Бакстър ще разказва забавни истории за съпруга си. Може би ще им разкаже и какъв страхотен тъпкач е.
Успя да се овладее и продължи монолога си.
— Е, че какво друго можете да очаквате от една колона за социални прояви във вестника?
Направо не можеше да повярва, че изпитва пристъп на ревност.
Разбира се, че тя има право на официален живот като съпруга на изтъкнат гражданин.
Пред очите му отново изникна изражението й, когато бяха разговаряли на улицата.
— Точно така. Съпругите на важните хора и политици стоят до съпрузите си и се усмихват сладко, дори и когато избраникът им е прелюбодеец, страхливец и абсолютно корумпиран. Това си върви с територията.
Той се замисли над онова, което току-що се беше случило. Очевидно за Клиф Бакстър беше от голяма важност да обясни на Кийт защо не е успял да дойде. За Бакстър имаше значение какво си мисли за него Кийт. Това не беше нищо ново — грубиянът му съученик беше от онези, които изпитваха неувереност в собствените си сили. Точно това беше причината, поради която тормозеше и преследваше дребните хорица около себе си — по този начин повдигаше самочувствието си.
Край него обаче се намираха и хора като полицая Скенли. Те знаеха нещо и искаха да видят как шефът им ще се справи с проблема. Кийт подозираше, че освен ако не са корумпирани до мозъка на костите си, те тайно ненавиждат шефа си. Но те също така и се страхуваха от него и щяха да изпълняват заповедите му, освен ако някой по-силен и по-смел от шефа им не му натриеше носа. Лоялността към лошия командир беше задължителна, но той никога не може да е сигурен, че няма да го зарежат в първото по-сериозно сражение или да му теглят куршума в гърба. Хората са изключително тъпи и овчедушни пред лицето на висшестоящия по ранг и властта, особено войниците, ченгетата и хората в правителствените служби. Нали малко бе останало и той да се озове в същото в положение във Вашингтон?
Видя запалените лампи на верандата си и зави в алеята към къщата. Е, вечерта бе минала добре, той беше вече един ход напред. Но някъде в бъдеще единият от двамата щеше да направи точка. Според Кийт играта вече бе навлязла в смъртоносния си етап.
14
Следващите няколко дни изминаха безметежно въпреки инцидента в училищния двор. Нямаше вече полицейски коли да патрулират покрай къщата му, телефонът вече не го стряскаше посред нощ, Бакстър не се обаждаше, за да определи нов час и място на среща, и всичко беше спокойно. Това беше предназначено за отпускане, затишие пред буря. Кийт обаче не се чувстваше отпуснат.
Една сутрин в седем часа Кийт пресече пътя за къщата на Дженкинс отсреща и свари семейството на закуска. На масата седяха Мартин и Сю Дженкинс, семейна двойка към четиридесетте, и децата им Мартин Младши и Сандра, и двамата в гимназията.
Сю го покани да закуси с тях, но той й каза, че едно кафе ще му е достатъчно. Разговаряха за времето, което определено започваше да застудява, за наближаващата жътва, за възможността да завали дъжд и за прогнозата на „Фермерски алманах“ за тежка зима. Според Сю алманахът беше пълна глупост, но Мартин му имаше голяма вяра.