Децата им се извиниха, че имат да пишат домашните си работи за училище, и излязоха.
— Знам, че и вие си имате домашни работи, затова няма да ви седя дълго на главата.
— С какво можем да ти помогнем? — попита Мартин.
— Ами, исках да ви разкажа за онези нощни клаксони преди няколко дни.
— Да, чухме ги. И ги видяхме.
— Имах известни търкания със спенсървилската полиция и те сега си го връщат.
Мартин кимна.
— Те нямат работа тук — каза Сю. — Аз им позвъних онази нощ, но дежурният сержант каза, че не знае за нищо такова, така че се обадих на Дон Фини, шерифа, и той каза, че ще провери. Не се обади, така че отново му позвъних, а той ми каза, че никой в полицейското управление не знае нищо за това.
— Канехме се да ти се обадим и да видим дали знаеш нещо по въпроса, но разсъдих, че ще знаеш колкото нас за цялата тази идиотщина.
— Както ви казах, страшно са ми разсърдени за нещо си.
Съпрузите не го попитаха за какво точно, нито пък щяха някога да го направят, но Сю добави:
— Дон е рода с Клиф Бакстър и двамата според мен са дупе и гащи, доколкото разбирам.
— Ще се погрижа това да не се повтаря — каза Кийт.
— Не е твоя вината — каза Сю. — Тези хора излизат извън контрол. Гражданите трябва да направят нещо по този повод.
— Сигурно. Царевицата ви изглежда чудесно.
— Наистина чудесно — потвърди Мартин. — Толкова чудесно, че чак да ти се доповръща. По целия щат е така. Пак ще е на безценица. Ще извадим страхотен късмет, ако успеем да вземем по два долара на бушел.
Това беше омагьосаният кръг с фермерството, както го разбираше Кийт. Предлагането винаги надвишаваше търсенето и цените непрестанно падаха. В детските му години около десет процента от американското население бяха фермери. Сега бяха останали само два процента; фермерите вече спадаха към редките видове, с тенденция към изчезване. И въпреки всичко добивите растяха. Беше истинско чудо, но ако човек имаше четиристотин акра земя, като Дженкинсови, а повечето семейни ферми спадаха в тази категория, разноските изяждаха печалбата. В плодородна година, когато цените биваха ниски, балансът беше на нулата, а при лоша година, когато цените бяха високи, добивите пък бяха ниски и балансът пак излизаше на нулата. Това беше работа, при която човек трябваше да пести страшна много.
— Понякога си мисля дали да не се хвана пак с фермерство — каза Кийт.
Сю само се изсмя. Нямаше нужда от коментар.
— Искате ли да продадете или да дадете под наем един от конете си?
— Никога не ми е идвало на ума — отвърна Мартин. — Да нямаш нужда от кон?
— Мисля, че няма да е зле да пояздя. Да минава времето, нали разбираш.
— По дяволите, не е необходимо да купуваш кон. Те ти създават главоболия повече и от балировачка. Просто идвай и си извеждай, когато ти се приязди. Децата яздят само по уикендите и празниците.
— Благодаря ти, но искам да си плащам.
— Стига глупости, конете просто имат нужда да се раздвижват. Ще им направиш и на тях, и на мен добра услуга. Само ги пой и ги изтривай хубаво след езда, и им хвърляй понякога по малко фураж. Сивият скопец е много кротък, ама се дръж по-настрана от младата кобила, хвърля къчове. — Той се изсмя. — Както и при нас.
— Видя ли те още веднъж да се прехласваш по пощаджийката, ти ще си скопецът — коментира Сю.
— Благодаря ви много за кафето — влезе в тона им Кийт. — Ще имате ли нещо против, ако взема сега някой кон?
— Давай, не се притеснявай. Сивият се казва Уили, кобилата е Хили. Хили и Уили. Децата ги кръстиха така.
Кийт излезе, отиде в конюшнята и изкара двата коня.
Сивият не беше особено активен, но младата кобила беше жизнерадостна. Той я оседла и я изведе от двора. Възседна я и потегли към фермата, през пътя, а оттам към гористия район, през който между фермата му и другата западно от нея минаваше малка рекичка.
Беше почти пресъхнала. Той се запъти по коритото й на юг, към Рийвз Понд.
Беше тихо; разнасяше се единствено ромоленето на ручея и чирикането на птиците. Беше чудесно. Баща му никога не бе държал коне, а и по-голямата част от фермерите не го правеха, защото това струваше доста пари, а ползата от тях беше почти нищожна. В сегашно време всяка печалба на фермерите отиваше за покупката на шумни машинарии, които не оставяха на човек време за размишления. Кийт обичаше да усеща животното под себе си, топлината му и движението му, пръхтенето и цвиленето; а миризмата определено беше по-приятна от тая на изгорелите газове.