На Кийт никак не му допадна разсъдителната реч на Бакстър, защото в нея се съдържаха доста истини.
В действителност такава среща нямаше вероятност да се състои и Кийт Ландри, Клиф Бакстър и Ани Прентис Бакстър щяха да се лутат и да се спъват при разрешението на тази ситуация, както повечето останали хора, като в този процес щяха да нанесат максимален брой рани и на себе си, и на околните. И след като всичко свършеше, щеше да има дълбоко разкаяние и кървящи рани, без никакъв щастлив край.
В такова настроение Кийт навлезе сред ивицата дървета и се запъти обратно към фермата, твърдо решен да събере багажа си и отново да напусне дома си, както го бе сторил преди двайсет и пет години, но този път с още по-малко очаквания да се завърне някога пак.
15
Рано същата вечер Кийт седна на кухненската маса и се опита да нахвърли черновата на едно последно писмо до Ани, но нещо не му вървеше. Трябваше ли да предложи да се видят за последно преди заминаването му? Трябваше ли да е кратък, без дълги и обширни обяснения, или й дължеше пълен анализ на състоянието на духа и разума си? Не, това само щеше да я направи още по-нещастна. Никакви продължителни сбогувания, никакви срещи на раздяла. Почтен, силен, смел и кратък. Това трябваше да бъде.
„Мила Ани — започна той. — Не можем да върнем миналото, не можем да се върнем в онзи Спенсървил от нашата младост, нито пък в онзи «Боулинг Грийн». Живяхме отделно, всеки си имаше свой собствен живот, и както ти писах веднъж, аз просто само минавам оттук и нямам никакво намерение да ти причинявам каквато и да било мъка. Пази се и те моля да ме разбереш. С любов, Кийт.“
Така. Това беше. Той пъхна писмото в плик и го адресира до сестра й.
Стана и се огледа из къщата. Беше си събрал някои вещи, но сърцето му нещо нямаше настроение да продължи.
Знаеше, че трябва да пусне писмото, след като си тръгне, а беше наясно, че трябва да го направи по най-бързия възможен начин, преди да се е случило още нещо, което да повлияе на решението му. Всеки изминат ден, прекаран тук, увеличаваше вероятността от пряк сблъсък с Бакстър или вероятността да се сблъска нейде с Ани.
Човек се ражда, без никой да го пита, после известно време живее и накрая си отива, и единственият избор, с който разполагаше да си отиде рано, но не и миг по-късно от времето, което му е отредено. Все пак между пристигането и заминаването човек обикновено има няколко реални възможности за избор, но тези възможности идват в четири разновидности — добри и лоши, трудни и лесни. Добрите обикновено се оказват трудните.
— Избор. Да събирам багажа или да си направя вечеря? — Той избра вечерята и отвори хладилника. — Какво да си направя за вечеря? — Пак нямаше голям избор. — Сандвич или бира? — Той избра бирата.
Телефонът иззвъня. Той не вдигна слушалката, но от другата страна бяха упорити, така че накрая се обади.
— Ландри.
— Здравей, Ландри. Обажда се Портър. Можеш ли да познаеш кой от двамата?
— Гейл — отвърна захилен Кийт.
— Не, Джефри е. Шортите ми са издути.
— Какво има?
— Напомням ти за срещата в „Сейнт Джеймс“ тази вечер. В осем часа.
— Не мога да дойда.
— Разбира се, че можеш.
— Разбира се, че мога, но не искам.
— Разбира се, че искаш.
— Не, не искам.
— Искаш ли революцията да започне без теб?
— Това ще е чудесно. Изпрати ми решенията от протоколите. Тъкмо слагам да вечерям.
— Не се ебавай с мен, Кийт. Имам да се обаждам на още петдесет души.
— Виж, Джефри, аз съм… реших…
— Задръж… — Той закри слушалката с ръка, но Кийт долови приглушения му глас, после Джефри дръпна дланта си. — Гейл казва, че ще ти приготви каквото искаш, стига да дойдеш, а и така или иначе, ти й дължиш за онези плевели.
— Виж… е, добре…
— Добре. Искаш ли да кажеш няколко думи?
— Да. Сбогом.
— Ще ми ги кажеш на събранието. Искаш ли да говориш за впечатленията си от Спенсървил след двайсетгодишното си доброволно изгнание от града? За надеждите си за бъдещето?