— Може би някой друг път. Довиждане. — Той затвори телефона и добави: — Още работя върху миналото.
Същата вечер, четвъртък вечерта, Кийт потегли към църквата „Сейнт Джеймс“. Затревените площи за паркиране бяха запълнени с петдесетина коли, много повече, отколкото бе виждал някога пред църквата, с изключение на Коледа и Великден.
Той паркира близо до гробището и закрачи към църквата. На вратата няколко млади мъже и жени раздаваха листовки. В преддверието група хора поздравяваха новодошлите. Кийт видя Гейл и Джефри и се опита да се промуши покрай тях, но те го зърнаха и забързаха към него.
— Е, какво ти дължа? — попита Гейл.
— Една целувка е достатъчна.
Тя го целуна.
— Много си лесен за задоволяване. Исках да ти дам далеч повече.
— Моля те, Гейл, в църква сме — каза Джефри. — Изумен съм, че сводът не се продъни върху главите ни.
— Разбира се, вие не вярвате в божественото наказание — вметна Кийт.
— А бе, човек никога не знае — отвърна Джефри.
— Тук вече има събрани над стотина души — каза Гейл. — Пейките са пълни. Казах ви, на хората им е дошло до гуша. Искат промяна.
— Не, Гейл, хората са тук, защото нещата са се променили. Те искат да върнат часовника назад, а това не може да стане. Трябва да ги накараш да го разберат — каза Кийт.
— Прав си — кимна тя. — На нас тримата корените ни са фермерски, но сме забравили как мислят хората тук. Ние трябва да променим това мислене и да сменим старите цели.
Кийт извъртя очи. Не беше чудно, че революционерите вземаха страха на хората.
— Не, те не искат да променят мисленето или целите си. Те искат да съхранят ценностите и вярванията си, като също така искат правителството и обществото да отразяват техните ценности и вярвания, а не вашите.
— Тогава значи искат да върнат часовника назад, а това не може да стане.
— Не, не в буквалния смисъл на думата, но ти трябва да нарисуваш картината на бъдещето така, че да изглежда като миналото им, но с по-ярки букви. Нещо от рода на литография, която е била почистена.
— Ти си по-манипулативен и от нас — ухили се Гейл. — С това ли си вадеше хляба?
— Нещо от този род… да, навремето работех в отдела за пропаганда, но не ми хареса.
— Звучи очарователно. Би могъл да използваш тия хватки и в личния си живот и наистина да преуспееш.
— Би ми се искало да можех. — Кийт смени темата. — Между другото, кой е пасторът, достатъчно изкукуригал, за да ви позволи да ползвате църквата за такива цели?
— Пастор Уилкс, разбира се — отвърна Джефри.
— Наистина? Мислех си, че вече е в пенсия или е починал.
— Е, можеше да е и двете — каза Джефри. — Наистина е състарен. Но той ни благослови. Даже ми се стори, че никак не одобрява Клиф Бакстър, меко казано.
— Така ли? Не бих си и помислил, че познава лично Клиф Бакстър. Фамилията им винаги ходеше в „Сейнт Джон“ в града, при важните клечки. Това тук е просто фермерската църква.
— Е, явно познава Бакстър по репутацията и очевидно разговаря и с другите свещеници от града. Иска ми се и аз да имах такава разузнавателна мрежа. Така или иначе, това, което ще чуете тази вечер тук, е, че Клиф Бакстър е прелюбодеец и грешник.
— Не го изкарвай по-черен и от дявола.
Гейл се изсмя.
— Ти си направо невъзможен. Иди застани в ъгъла.
— Слушам, госпожо.
Кийт влезе в малката църква и откри свободно място зад последната пейка. Църквата наистина беше изпълнена до краен предел. Около олтара бяха издигнати екрани, така че витражите не се виждаха и всичко повече наподобяваше среща на квакери или холандци, отколкото лютеранска църква.
Хората около него и на пейките, изглежда, представляваха извадка от областта. Имаше мъже и жени, за които независимо от дрехите им Кийт можеше да се обзаложи, че са фермери. И наистина, сред тях бяха Мартин и Сю Дженкинс. Имаше също така и хора от града, работници и дребни собственици; бяха представени всички възрастови групи, от гимназисти до старци.
Кийт си припомни времето преди телевизията и другите електронни диверсии да стегнат желязната си хватка, когато събиранията от всякакъв сорт бяха дълбоко вкоренени в бита на селския живот. Родителите му винаги ходеха на събирания в клуба, на църковни събрания, на граждански събирания и така нататък. За жените винаги имаше групички по шев и кройка, за мъжете — политически митинги и събирания на членовете на фермерския съвет. Кийт имаше дори някакви съвсем ранни спомени за хора, събрали се в салоните на някои къщи, за да свирят на пиано, и за всякакви салонни игри. Но този начин на живот си бе отишъл и в интерес на истината, един добър филм или футболна игра и един пакет от шест кутии бира биваха предпочитани пред неумелото свирене на пиано и игрите в салона. И все пак бе имало времена, когато развлеченията на селските хора бяха зависели само от тях. Това обаче, което беше по-важно, беше, че по-голямата част от големите социални движения на нацията, такива като забраната на робството и популизма, бяха започнали в малките селски църкви. Но нацията вече не бе аграрна и хората на селския труд нямаха нито броя, нито волята да въздействат на националната политика. Така че хинтерландът се бе затворил в себе си и чувствайки се затворени и изолирани от градските центрове на властта, хората започваха сами да действат и да мислят за себе си, може би с малко помощ от градските бежанци, такива като него и Портърови.