Той огледа хората, които непрестанно се стичаха в църквата, и мерна Джени, с която не бе се виждал от Празника на труда. Тя също го зърна и му махна, но беше с някакъв мъж: двамата с усилие се наместиха заедно на една пейка.
Кийт гледаше как тълпата се сгъстява с всяка изминала минута. Без съмнение, сред нея имаше най-малко двама шпиони: хора, които щяха да докладват на Бакстър за станалото. Това беше неизбежно и той беше сигурен, че старите революционери Джефри и Гейл ще го имат предвид, дори и простите хорица на Спенсървил да не подозираха за такива неща. Кийт се надяваше, че Портърови си дават сметка в какво въвличат хората. Професионалните революционери биваха две основни разновидности: романтични и прагматични. Действията на романтичните водеха до арестите и смъртта на самите тях и на хората, тръгнали подир тях. Прагматичните, като ранните болшевики и нацистите, бяха абсолютни курви, които правеха и говореха всичко възможно, за да останат живи и да победят. Портърови, въпреки очевидната им дълговечност, бяха с романтичен уклон и бяха оцелели през годините само защото американската култура беше все още гостоприемна към революционерите и правителството беше достатъчно благоразумно да не създава мъченици от хора, които не представляват заплаха за нация, винаги готова за мечтания.
И въпреки това, на местно ниво, хората можеха да бъдат разбудени и подтикнати към действия. Очевидно окопалата се управа на града и областта бе нарушила параграф първи от социалния договор, който твърдеше и винаги щеше да твърди: „Дръжте гражданите щастливи или объркани, или и двете.“
Събранието започна с оказване почит към звездното знаме, от което на Портърови сигурно им се повдигна, поне според Кийт. Почитта беше последвана от молитва за напътствие, произнесена от млад пастор, когото Кийт не познаваше. Той хвърли поглед към Портърови, които стояха до подиума, и видя, че и двамата са свели глави. Може би се бяха понаучили на малко прагматизъм с годините.
Всички седнаха — с изключение на онези, които нямаха места. Гейл Портър отиде в центъра на подиума и пробва микрофона.
— Кийт Ландри, чуваш ли ме от мястото, където се намираш?
Почти всички се извърнаха към него и Кийт изпита зверското желание да я удуши на място. Вместо това кимна и Гейл се усмихна и започна:
— Добре дошли на срещата, за която се надявам, че няма да бъде последната от този род. Целта й е съвсем проста — да изследваме начините, които да осигурят появата на чисто, отговорно и компетентно управление на града и областта. — Тя хвърли поглед към Кийт и продължи: — Точно както беше преди доста години. Управление, което да отговаря на нашите нужди и вярвания.
Хвърли му един бърз поглед и продължи, без да се разпростира върху ценностите и вярванията.
Докато Гейл говореше, на Кийт му хрумна, че без значение дали Клиф Бакстър ще продължава да е шеф на полицията, или не, Клиф Бакстър си остава Клиф Бакстър. И след като знаеше добре как работят малките градчета, Кийт беше сигурен, че областният шериф, след като беше рода с Бакстър, просто ще направи копелето свой заместник със заплата един долар годишно и той ще продължава да се перчи със значката и револвера си.
— Като член на градския съвет — продължи Гейл — и, мисля, единственият официално избран представител на властта тук, искам да знаете, че аз разпратих покани на всички останали официално избрани представители на властта в града и областта, но техният отговор беше да свикам съвместна среща на градския съвет и областните представители. Така че не мисля, че някой от тях присъства тук. — Тя се огледа и каза: — Ако някой от вас все пак е дошъл, моля да се изправи и да дойде при мен. Има място.