— Кой сте вие?
— Кийт Ландри.
— Звучи ми познато. С групата хора в църквата ли сте?
— Да, сър.
— Защо са тук тези полицаи?
— Трябва да питате тях.
Пасторът се обърна към Уорд.
— Някой да ви е викал тук?
— Не, сър.
— Тогава защо сте тук?
— Ами за да… осигурим защита и сигурност.
— Звучи ми доста нелепо, синко. Моля, махнете се от собствеността ми.
Уорд хвърли поглед към хората си и кимна към полицейските коли. Полицаите тръгнаха към колите, но Уорд се спря пред Кийт.
— Ако бях на твое място, петите щяха да ме бият в гъза чак до Вашингтон.
— Не забравяй какво ти казах да предадеш на Бакстър.
— Можеш да разчиташ на това, умнико. — Уорд се извъртя и тръгна към колите.
И така, те вече знаеха, че е дошъл от Вашингтон, което не беше изненада. Зачуди се какво още знаят за него. Но това нямаше голямо значение, ако си тръгнеше, макар Клиф Бакстър да правеше всичко възможно, за да го накара да остане.
— Можете ли да ми отделите минутка? — попита го пастор Уилкс.
Кийт се позамисли, после кимна.
— Да.
Уилкс му направи жест да го последва. Тръгнаха към къщичката. Кийт си спомни последния път, когато бе влизал в нея. Беше на осемнадесет години и пасторът му бе прочел лекция за изкушенията, на които щял да го подложи широкият свят, особено за изкушенията на алкохола и секса. Наистина се бе оказала от полза.
16
Домът на енорийския свещеник бе стара дъсчена постройка, вдигната по същото време и в същия стил както стогодишната църква.
Уилкс въведе Кийт в малка всекидневна и му посочи едно продънено кресло. Кийт се настани, а Уилкс зае противоположния стол-люлка.
— Имам шери — предложи Уилкс.
— Не, благодаря. — Кийт огледа Уилкс под бледата светлина. Беше го виждал няколко пъти на сватби и погребения, но последният път беше някъде преди седем години. Мъжът срещу него сякаш всеки път се бе свивал и сгърчвал по малко.
— Защо беше тук полицията? — попита Уилкс.
— Записваха номерата на колите.
Уилкс кимна. Известно време не каза нищо, после вдигна поглед към него.
— Ти си синът на Джордж и Алма, нали?
— Да, сър.
— Аз ли съм те кръщавал?
— Така ми казаха.
Уилкс се усмихна.
— Аз ли те ожених?
— Не, сър. Никога не съм се женил.
— Точно така. Ти постъпи в армията, а после работи за правителството.
— Първо постъпих в колежа. „Боулинг Грийн“. Вие ме предупреждавахте за развалените жени в колежа.
— Беше ли полезно предупреждението?
— Ни най-малко.
Уилкс отново се усмихна.
— Върна се, за да останеш ли?
— Не мисля така.
— Защо тогава въобще се върна?
— За да се погрижа за къщата.
— И това е всичко?
Кийт се замисли.
— Не бих искал да ви лъжа, така че по-добре да не ви отговарям на въпроса.
— Добре, до ушите ми стигна слух защо си се върнал, но аз не разпространявам клюки, така че няма да ти кажа какво съм чул.
Кийт не коментира.
— Как са родителите ти?
Кийт му разказа нещата около семейството си и на свой ред запита:
— Как е госпожа Уилкс?
— Господ реши, че на небето му е по-нужна, отколкото на земята.
Кийт беше наясно, че стандартната реплика от рода на „Моите съболезнования“ не върви за тези думи.
— Тя беше прекрасна жена.
— Наистина беше.
— Защо не дойдохте на събранието? — попита Кийт.
— Не смесвам религията с политиката. В днешно време прекалено много проповедници го правят и с това подлудяват половината си паство.
— Да, но светът е изпълнен със социална несправедливост, а църквите могат да помогнат.
— Правим, каквото можем. Аз проповядвам любов и благотворителност, милост и добри дела. Ако хората слушаха, на света нямаше да има никаква социална несправедливост.
— Но те не могат да ви чуят, ако не дойдат, а дори и когато идват, не ви слушат.
— Някои идват, някои — не. Някои слушат, други — не. Не мога да направя повече от това.
— Знаете ли, отче, видях лютеранските свещеници в Дрезден да организират манифестации, сигурно сте ги видели по телевизията. Те помогнаха за свалянето на комунистическото правителство. Същото беше и с католическите им колеги в Полша.