Влиза героят, спасителят. „Не. Излиза героят. Всички ще си получат заслуженото, за добро или за лошо. Уилкс беше прав. Остави на Бог да реши, на Ани или на Портърови, който от тях направи първия ход. Не позволявай на егото си да действа вместо теб.“
— Ето ти го въпроса, Ландри — ако Ани не беше съпруга на Клиф Бакстър, щеше ли да се захванеш с тази битка в интерес на правосъдието?
Че защо не, беше го правил толкова често, макар и срещу заплащане. Но в рисковете, които бе поемал до този момент, парите не бяха основното. Очевидно мотивите му бяха патриотизъм и чувството за справедливост. И егоистичното желание за приключения и изкачване в кариерата, разбира се. Тук, в Спенсървил, той откри, че може да убие няколко заека с един куршум: убиеше ли Бакстър, щеше да направи на града и на себе си голяма услуга, щеше да освободи Ани и може би тя щеше да се върне при него. Това обаче не изглеждаше правилното решение на проблемите, под какъвто и ъгъл да го разглеждаше.
Озова се на пътя, който водеше към шосе 28, неговия път. Реши обаче, вместо да се качи на 28 да свърне встрани и да подкара по една разкалян тракторен коловоз, който пресичаше фермата на Мюлерови през нивите с царевица. Включи независимата предавка към всяко колело и започна да се ориентира по компаса на арматурното табло, като се надяваше да излезе върху собствената си земя, която беше засадена с царевица на Мюлер, и след десетина минути излезе на чисто пространство в двора си близо до хамбара.
Изключи светлините, зави към къщата и паркира близо до задния вход.
Слезе, отключи вратата и влезе в тъмната кухня. Чувстваше се едновременно и глупаво, и ядосано. Застана в мрака и се заслуша. Знаеше, че тази нощ повече кормуване няма да има, но ако му се наложеше, щеше да вземе и пистолета, и автоматичната карабина.
Замисли се дали да не се качи горе и да си вземе пистолета, но инстинктите му твърдяха, че нещата са спокойни. А ако не бяха, той щеше да е в по-голяма безопасност в кухнята, близо до вратата. Отвори хладилника и си взе бира.
— Значи да си обърна и другата буза и да си тръгна, както ми предлага Уилкс? — Но досегашният му живот бе преминал в пълна противоположност на този съвет.
Той отвори бирата и изгълта на един дъх повече от половината.
— Или да дебна Бакстър, вместо да хукна надалеч? Пипвам го като излиза от дома на някоя от приятелките му и му прерязвам гърлото. Още малко кръв, за кой ли път. Вярно, хората ще си мислят, че съм го направил аз, но ще има поне още хиляда заподозрени и едва ли някой ще се емне да прави щателно разследване.
Звучеше добре, но този акт оставяше една жена вдовица и две деца сираци, а не толкова чистеше света от един неверен съпруг, корумпирано ченге и грубиян. „Но защо пък не? Убивал съм и по-добри мъже от него поради по-малко причини.“
Допи бирата и си взе още една.
— Не, не мога да убия кучия му син. Просто не мога да го направя. Така че трябва да си тръгвам.
Той отиде до кухненската маса и под слабата светлина от задната врата и прозореца потърси писмото, което бе оставил на масата, но не го видя. Включи висящата над масата лампа и потърси по столовете и пода, но писмото го нямаше.
Вече разтревожен, той изгаси осветлението и остави кутията бира на пода. Заслуша се внимателно, но не долови никакъв подозрителен шум. Хрумна му, че леля Бети или някоя друга от близките му може да е дошла да почисти или да остави храна. Видяла е писмото, взела го е и го и пуснала. Но това не изглеждаше много вероятно.
Ако в къщата имаше човек, той вече знаеше за пристигането му. Вече можеше да забрави за оръжията на втория етаж, защото даже и да се добереше дотам, нямаше да ги намери.
Той внимателно отиде до задната врата и хвана дръжката й.
В този момент долови познатото изскърцване откъм всекидневната. След няколко секунди звукът се повтори. Кийт мина през коридора, влезе във всекидневната, включи лампата и каза:
— Откога си тук?
— От около час.
— Как влезе?
— Ключът беше в бараката с инструменти, под тезгяха, където си е от хиляда години.
Седеше в стола люлка, облечена в джинси и пуловер. Писмото беше в скута й.
— Мислех, че ще те заваря вкъщи — каза тя, — но те нямаше, и малко остана да си тръгна, но после си спомних за ключа и реших да те изненадам.
— Изненадан съм. — Но по някакъв начин той бе предчувствал появата й.
— Имаш ли нещо против, че ти се изтърсих в къщата?
— Не.