— Все още я чувствам като свой втори дом.
Кийт имаше отчетливото усещане, че това не е реално, че е някакъв сън, и се опита да си спомни кога си е легнал.
— Сам ли си? — попита го тя.
— Да.
— Чух те да говориш с някого в кухнята, така че останах тиха като мишка.
— Сам съм. Говоря със себе си. Къде ти е колата?
— В обора.
— Умно. А къде е господин Бакстър?
— На събрание на градския съвет.
— А ти къде си?
— При леля Луиз.
— Разбирам… чу ли ме какво казах?
— Долових само интонацията. Да не си ядосан за нещо?
— Не, просто спорех със себе си.
— И кой спечели?
— Добрият ангел.
— Но ти ми изглеждаш разтревожен.
— Това е, защото спечели добрият ангел.
Тя се усмихна.
— Е, аз спорих със себе си дали да дойда тук. Това не е случайна среща на улицата.
— Не, не е.
Тя вдигна писмото.
— Беше адресирано до мен, така че…
— Да, така е. Спести ми една марка.
Тя се изправи и го приближи.
— Да, наистина разбирам. Ти си прав. Ние не можем… спомняш ли си стихотворението, което и двамата обичахме? „Макар и нищо да не може да върне онзи час на щастие в тревата, ни цъфналото цвете, не ще тъгуваме, а ще намерим сили — да, сили в миналото общо.“ Мисля, че го обичахме, защото знаехме, че ще бъдем обречени любовници, и то беше нашата утеха… — Тя се поколеба, после го целуна по бузата. — Сбогом, мили. — Мина покрай него и тръгна по коридора.
Той я чу да влиза в кухнята и да хлопва задната врата. „Бъди силен, имай доблест, бъди смел. Но не ставай пълен идиот.“ Бързо тръгна към кухнята; в същия момент вратата с мрежата хлопна.
— Чакай! — И отвори вратата.
Тя спря и се обърна.
— Не, Кийт. Моля те. Ти беше прав. Няма да се получи. Ние не можем… това е прекалено сложно… заблуждаваме себе си…
— Не, изслушай ме… ние трябва да… трябва да разберем… трябва да знам какво се случи… искам да кажа… — Той не можеше да намери никоя от думите, от които се нуждаеше. Накрая произнесе: — Ани, не можем просто така да се разделим отново след толкова години.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Не мога да остана тук. Искам да кажа отвън.
— Влез. Моля те.
Тя се замисли за момент, после се върна в кухнята.
— Можеш ли да останеш за малко?
— Да, всичко е наред… ще изпием накрая тая чаша кафе. Къде е кафеникът?
— Не искам кафе. Имам нужда от нещо по-силно. — Той включи малката лампа над мивката, отиде до бюфета и извади бутилката скоч.
— Искаш ли?
— Не, също като теб.
— Правилно. — Той прибра бутилката. — Направо ме правиш нервен.
— Ти нервен? Чувам как бие сърцето ми, и коленете ми треперят.
— И моите. Искаш ли да седнем?
— Не.
— Добре… Виж, давам си сметка за риска, който си поела с идването си тук…
— Поех два риска, Кийт. Единият — да ме проследят, другият — че не искам да ми разбият сърцето. Съжалявам, не мога да стоваря това бреме върху плещите ти.
— Не съжалявай. Радвам се, че дойде. Повече от радостен съм. Виж, написах това писмо…
— Не ми обяснявай. Всичко разбирам. Наистина.
Стояха в двата края на кухнята и се гледаха.
— Не така си представях срещата ни — каза накрая Кийт.
— А как?
Той се поколеба, после я приближи и я прегърна.
— Така.
Целунаха се и той си спомни точно как я чувстваше в обятията си, дъха й, вкуса й и как устните и тялото й реагираха на неговите.
Тя се дръпна от прегръдката му, после зарови лице в рамото му. „Тя плаче“ — проумя внезапно той, цялото й тяло трепереше и той не знаеше какво да прави, но я държеше притисната до себе си.
Накрая тя се отдръпна, измъкна хартиена кърпичка от джоба на джинсите си, избърса си очите и си издуха носа, после се разсмя.
— О, Господи… само ме виж… знаех си, че ще стане така… само не ми се смей.
— Не ти се смея. — Той извади носна кърпичка от джоба си и изтри сълзите й. — Господи, колко си красива.
— Разбира се. Носът ми тече прекрасно. — Тя го издуха, после вдигна поглед към него. — Е, господин Ландри, радвам се, че се видяхме. Ще ме изпратите ли до колата?
— Не си отивай.
— Трябва.
— Той ще се обади ли на леля ти след събранието?