— Да.
— А тя какво ще му каже?
— Че съм си тръгнала за вкъщи. Казах му, че телефонът в колата ми не работи, така че не може да ми позвъни. Леля ще ми се обади тук.
— Тя знае ли къде си?
— Да. Моля те, отговори й и кажи, че съм си тръгнала.
— Защо просто не изчакаме, докато позвъни?
— Защото искам да си тръгна сега.
— Защо?
— Защото… Искам да кажа, че можем да си поговорим и друг път… имаме да си говорим за толкова много неща, но… не искам да правим нищо тази нощ.
Той се усмихна.
— Точно това ми каза, когато беше на шестнадесет години, когато и двамата изгубихме невинността си.
— Е, този път говоря истината. — Тя се засмя. — Господ да ми е на помощ, не мога да откъсна ръцете си от теб.
Отново се прегърнаха и се целунаха. Тя положи страна върху гърдите му и прошепна:
— Просто ме дръж така.
Той я задържа в прегръдките си и прокара пръсти през косите й.
— Тъкмо се канех да се кача в спалнята ти и наистина да те изненадам — каза тя с лице, все така заровено в гърдите му.
Той не отговори.
— И изведнъж си помислих: „Ами ако си доведе някоя жена вкъщи? Ами ако горе вече има някоя жена?“
— Не. Горе няма никого. И не е имало, откакто съм се върнал.
— Сигурно не от липса на обожателки, от това, което чувам.
— Да ти кажа, не надавам ухо никъде, гледам си само моята работа.
— Добре. Не е необходимо да… искам да кажа, ти си в правото си… това е глупаво, знаеш ли, защото изобщо не ми е работа…
— Ани, за мен съществуваш само ти.
Тя го прегърна още по-силно, после се изправи на пръсти и го зацелува по бузите, по устните, по челото и врата.
— Не ме бива много да пазя в тайна чувствата си. Би трябвало да се сдържам поне малко. Как да го изиграя, Кийт?
— Нека този път опитаме да бъдем честни един към друг.
— Добре. Обичам те. И винаги съм те обичала.
— Обичам те и винаги съм те обичал. Затова се върнах. Не мога да те прогоня от ума си.
— Проклинам деня, в който те пуснах да си тръгнеш.
— Не го направи ти. Аз си тръгнах сам. Трябваше да те помоля да се омъжиш за мен. — Той я огледа. — Какво щеше да ми отговориш?
— Щях да ти кажа „не“.
— Защо?
— Защото ти искаше да си тръгнеш. Ти беше отегчен, Кийт. Ти гледаше как приятелите ти заминават на война, ти беше като омагьосан от новините за войната по телевизията. И искаше също така и други жени.
— Не.
— Кийт!
— Е… желание и действие са две различни неща.
— Знам, и ти никога нямаше да ми изневериш, ти би се възмутил от живот, пълен със сексуални авантюри. Господи, Кийт, всички други го правеха с кого ля не, само ние — не.
— Не съм много сигурен за теб — опита се да се пошегува той.
Тя се усмихна.
— Разрешаваш ли ми да бъда честна? И аз исках да опитам как е с други мъже. И двамата жадувахме да експериментираме, но не можехме, защото се бяхме посветили един на друг. Бяхме две деца от провинцията, лудо влюбени един в друг, деца, които правеха секс и се чувстваха виновни от това, но желаеха да го правят и с други хора и поради това се чувстваха още по-виновни. Това, което искам да ти кажа, е че в някои отношения ние бяхме повече от женени.
— Мисля, че си права. — Той се усмихна. — Значи искаше да опиташ и с други мъже?
— Понякога. Изчервявам ли се?
— Малко. — Той се замисли за момент, после попита: — Как трябваше да постъпим?
— Не трябваше да правим нищо. Светът го направи вместо нас. На нас.
— Права си. Но защо не се събрахме?
— Ти не би приел миналото ми с други мъже.
— Вярно, нямаше. А ти?
— При жените е по-различно. Просто исках да те измъкна от системата ти.
— Е, измъкнах се.
— Аз също. Никога не съм имала друга връзка, откакто се ожених — добави тя.
— Пет пари не давам и да си имала. Ти заслужаваш да си го направила поне веднъж.
— Не, изслушай ме. Аз съм старомодна до безпомощност. Но във вашия случай, Ландри, ще направя изключение.
— Е… в момента желая точно това. Но… ние трябва да разберем последиците, ако…
— Кийт, пет пари не давам за последиците. Ние си изяснихме миналото и това беше единственото, което ни оставаше да направим. А сега ме люби, пък бъдещето да върви на майната си.