— Ани, защо остана с него?
— И аз самата си задавам този въпрос всеки ден. Сигурно заради децата… семейните връзки, общността…
— Искаш да кажеш, че ако беше подала документи за развод…
— Трябваше да се махна. А той щеше да…
— Буйства?
— Не знам. Знаеш ли, надявах се, че ще умре някой ден. Че някой ще го убие. Това е ужасно. Ненавиждам се за тези мисли.
— Недей. Не е необходимо да чакаш някой да го убие.
Тя не отговори и той си помисли, че си блъска главата над двойното значение на думите му.
— Просто би могла да го напуснеш.
— Ще го направя. — Тя не го помоли за помощ или някакви уверения от негова страна, само каза: — Може и да съм те чакала през цялото това време. Винаги съм знаела, че ще се върнеш. Но не искам нищо от теб, никакви обещания да се грижиш за мен и никакви закани да се разправяш с него. Искам да свърша всичко сама. След като дъщеря ми е вече в колежа, мога да си тръгна.
— Е, ти знаеш, че ще помогна, така че…
— Кийт, той е опасен.
— Той е абсолютен нещастник.
Тя се подпря на лакът и го погледна.
— Ако ти се случи нещо лошо, кълна ти се, че ще се самоубия. Обещай ми, че няма да го предизвикваш.
Телефонът иззвъня и Ани каза:
— Това е леля.
— Да? — Кийт вдигна слушалката.
— Стори ми се, че видях светлини в къщата ви. Как се прибрахте?
— Кой се обажда?
— Уорд. Просто правя проверка. Вече в леглото ли сте?
— Разбира се. Стига ми толкова веселие за една вечер.
— А на мен не. Нямам късмет.
— Като няма — няма.
Ани се приведе към слушалката. Кийт се дръпна от нея.
— Край — каза той и затвори.
— Кой беше? — попита тя.
— Един търговец на коли.
Тя го огледа и тъкмо се накани да каже нещо, когато телефонът отново звънна.
— Да? — каза Кийт.
Някакъв женски глас — на възрастна жена — произнесе:
— Господин Ландри?
— На телефона.
— Обажда се госпожа Синклер, лелята на Ани Бакстър.
— Да, госпожо.
— Ани каза, че ще се отбие до вас за минутка на път за дома.
Кийт се ухили на напрежението в гласа на лелята.
— Отби се за минутка, госпожо Синклер. Дори не слезе от колата. Побъбрихме си за цените на фермите на вратата и…
Ани силно го ощипа по ръката и се разсмя в шепа:
— Стига!
— И после си тръгна по живо по здраво.
— Така си и помислих, че вече е на път, и точно това казах на господин Бакстър, когато ми се обади преди малко. Казах му, че всеки момент трябва да се прибере.
— Сигурен съм, че всеки момент ще се прибере, госпожо Синклер.
— Много ми беше приятно да си поговорим, господин Ландри. Всичко хубаво.
— Благодаря, госпожо Синклер. Радвам се, че се обадихте. — И той затвори.
Ани се търколи върху него и притисна нослето си в неговия нос.
— Много си смешен.
— Също като леля ти. Тя ли го измисли?
— Ами! Трябваше да я подкупя с бутилка вино от глухарчета. — Тя се изсмя и го целуна, после се търкулна от него и скочи на пода. — Трябва да тръгвам. — Излезе гола от стаята и отиде в банята. Кийт чу шума на течащата вода.
Той стана от леглото и почна да се облича. Затъкна пистолета под ризата си.
— Сега вече мога да тръгвам — каза тя, като влезе в стаята. Сграбчи дрехите си и ги хвърли върху леглото. — Не искам да се обличам. Искам да съм гола за теб цяла нощ, цяла седмица.
— Звучи ми доста добре.
Тя си сложи сутиена, навлече отгоре пуловера, после седна на леглото и си обу бикините и чорапите.
— Все още се обличаш от горе на долу — забеляза той.
— Че не го ли правят и другите така? — Тя си нахлузи джинсите, после обувките и се изправи. — Добре. Ще ме изпратиш ли до колата?
— Нали така правят джентълмените?
Слязоха по стъпалата ръка за ръка.
— Не ти ли се струва, че сънуваш? — попита тя.
— Направо — отвърна той.
— А аз пак се чувствам като дете. Не бях имала такова преживяване от… е, от тогава, когато с теб…
— Това е много мило от твоя страна.
— Истина ти казвам. Сърцето ми още бие, а краката ми са станали като от каучук.
— А лицето ти цялото е поруменяло и очите ти блестят като от пожар. Внимавай, когато се прибираш.