— О… — Тя допря с длан лицето си. — Да, вярно. Господи, да не мислиш…
— Просто си пресъздай в паметта вечерта, прекарана в компанията на леля Луиз, и докато се прибереш, всичко ще се оправи.
— Добре… — Тя се изсмя. — Ами какво да правя, ако спермата ти продължи да ми тече между краката?
Кийт се усмихна. Едно от нещата, които особено харесваше у нея, бяха съвсем неочакваните словесни бисери, на които биваше способна в дадени моменти.
Стигнаха до кухненската врата и тя я отвори.
— Кийт, какво да правим?
— Само ми го кажи и веднага го правя.
— Обичаш ли ме?
— Знаеш го.
Тя се усмихна.
— Добре ли се чуках? Направо не мога да повярвам, че съм способна да изрека подобни думи. Чао. Ще ти се обадя.
Той я хвана за ръката.
— Не.
— Трябва да тръгвам.
— Знам. Но… хората на мъжа ти понякога следят къщата ми.
— О…
— Те не са те видели, когато си дошла, защото по-рано не я наблюдаваха, или и да са го правили, просто са тръгнали подир мен, когато съм излязъл. Първо ще изляза аз и ако ме следят, ще се лепнат подире ми. Изчакваш десет минути и тогава потегляш.
Тя остана мълчалива няколко мига.
— Това е ужасно… — Погледна го. — Кийт, ужасно съжалявам. Нямам право да ти причинявам всичко това…
— Това не е по твоя вина. Вината е единствено негова. Аз мога да се справя. Но ти можеш ли да се справиш?
— Заради теб, да — кимна тя.
— Добре. А сега, не забравяй: била си на гости у леля си Луиз. Каквото и да стане, дръж се като удавник за легендата си.
Тя кимна.
— Каква ти е колата?
— „Линкълн Континентал“. Бяла.
— Помни, десет минути.
— Внимавай, Кийт.
Той излезе, качи се в колата си, махна й и потегли по дългата алея към пътя. Зави към града и продължи още няколко мили до кръстовището, където спря.
Не виждаше зад себе си светлини от автомобил и продължи. Забеляза един полусрутен хамбар, угаси фаровете и отби от пътя по едни разкаляни коловози от трактор до хамбара и вкара автомобила в заплашващата да рухне всеки момент постройка.
Излезе от колата и започна да наблюдава пътя. След около пет минути видя да наближават фарове откъм фермата. Движеха се с висока скорост. Коленичи зад някакви храсти и зачака.
Колата се стрелна покрай него и той успя да различи в мрака очертанията на светъл линкълн.
Изчака още десетина минути, после се качи в колата и подкара обратно към къщи.
Не можеше да е сигурен, че тя е в безопасност, но ако Бакстър започнеше да я разпитва и тя се придържаше към историята си, всичко щеше да е наред.
Изпитваше тревожното чувство, че се наслаждава на това, което става, на рукналия по вените му адреналин. Но какво от това? Нали забавлението е тогава, когато вършиш онова, което ти се удава най-добре.
А и не изпитваше и най-малкото съмнение, че Ани също до известна степен се наслаждава на интригата. Винаги беше такава, когато търсеха удобно място и време да се любят. Извличаше наслада от опасността, романтиката, откраднатия плод, който винаги беше по-вкусен от разрешения.
И въпреки това тази нощ той бе видял в очите й истински ужас. Тя беше смела, бойка и винаги готова да поеме риск. Но когато рискът да те хванат, че лъжеш, надвишава простото изгонване от училище или лишаване от работа и вместо това се залага живот, или най-малкото опасността да те пребият до смърт, тогава забавата изчезва в небитието. Той разбра, че този проблем трябва да се разреши по най-бързия възможен начин.
Замисли се за нея, за това, как се бяха любили и как бяха разговаряли. Знаеше, че пак ще се съберат. Бяха пътешествали мили и години и въпреки че всичко беше против тях, пак се бяха събрали в старата му спалня, голи и в прегръдките си. Телата и душите бяха задоволени, плътта трепереше, духът кипеше, а сърцето пееше. За пръв път от години Кийт Ландри изпитваше щастие и се усмихваше.
18
Клиф Бакстър пристигна рано на работното си място и веднага повика в кабинета си Кевин Уорд.
— И какво стана снощи в „Сейнт Джеймс“?
Уорд се прокашля.
— Ами… бяха се събрали пълна църква народ.
— Да? Взе ли номерата на колите?
— Ами… на някои.
— На някои ли? Какво искаш да кажеш с това „на някои“, по дяволите?