— Шефе… онзи Ландри…
— Какво?
— Ами… и той беше там.
— Така ли? Не съм изненадан.
— Да… Той, такова, ни се опъна.
— Сега пък какво означава това?
Уорд отново се изкашля и разказа какво се бе случило, като се опитваше да го предаде във възможно най-благоприятна за себе си светлина.
Бакстър го слушаше, без да го прекъсва. Накрая, когато Уорд приключи, Бакстър каза:
— Значи искаш да ми кажеш, че онзи скапаняк Ландри и дъртият свещеник са ви прогонили оттам?
— Ами… те… искам да кажа, че се намирахме на частната собственост на свещеника и че ако беше само онзи Ландри, по дяволите, щяхме да му праснем задника и…
— Затваряй си тъпата зурла. Добре, дай ми списъка на номерата, които сте успели да запишете, преди да съм те изритал от работа.
— Веднага, шефе.
— И внимавай в картинката. Днес следобед отиваме малко на гости на снощния ви приятел.
— Да, сър. — Уорд се изправи и отиде до вратата.
— Следващия път, когато ти поръчам да свършиш някаква работа и не се справиш, няма да е зле да се позамислиш малко за торовата фабрика, откъдето те измъкнах от хватката на татенцето ти.
Уорд се поколеба и запристъпва от крак на крак.
— Шефе, може би щеше да е от полза, ако и ти беше дошъл с нас снощи. Искам да кажа, че онова, което правехме снощи, не беше законно…
— Веднага изчезвай оттук.
Уорд излезе.
Бакстър седна на бюрото си се загледа безцелно в стената. Вече ставаше повече от ясно, че всичко рухва. Погледна портрета на Ани върху бюрото си.
— Кучка.
Припомни си предната нощ, без да отделя поглед от снимката й. Беше се прибрала след него и той я бе изчакал в кухнята. Бяха си разменили само няколко думи и тя веднага си легна, като каза, че я боли много главата. Той бе излязъл на двора да пробва телефона в колата й. Тя не му се бе обадила при нито едно от позвъняванията му, но телефонът си беше наред. И въпреки всичко човек никога не можеше да бъде сигурен с тия телефони. От друга страна обаче, предната нощ видът й беше ужасен и той с удоволствие щеше да я притисне, но първо трябваше да направи някоя и друга проверка, а нямаше навика да задава въпроси, на които не знае предварително отговорите.
Някъде в дъното на съзнанието му се мъдреше важният факт, че жена му е по-умна от него. Но умните хора, както беше установил, понякога биваха прекалено умни и мислеха останалите за глупави. Да, ама хитрата сврака…
— Леля Луиз значи. Добре, ще я видим ние тази леля Луиз.
Клиф Бакстър погледна часовника си и видя, че вече е седем часът. Вдигна телефона и набра един номер.
— Ало… — отвърна сънливо Тим Ходж, шефът на пощата в Спенсървил.
— Хей, Тим, да не те събудих?
— Да… кой се обажда?
— Стига си си стискал хуя, че ще му направиш синини, ами грабвай чорапите, че ще изтървеш пощата.
— О… шефе! Как я караш?
— Ти ми кажи.
— Ами… снощи отидох в „Сейнт Джеймс“…
— Добре си направил. И какво стана?
— Ами… чакай да си спомня… те… такова… бяха се събрали бая хора…
— Знам това. Моето име стана ли на въпрос?
— Да… да, стана. Всъщност доста пъти стана на въпрос.
Бакстър кимна.
— Хайде, Тим, аз съм зает човек, давай по-бързо. Кажи ми кой, кога, къде, как и какво.
— Да, добре. Ами, съветничката от градския съвет, онази Гейл Портър, беше нещо като говорител на събранието. Съпругът й и той беше там и те, такова… имаха много свидетели.
— Свидетели ли? Това събрание ли беше, или някакъв шибан процес?
Тим Ходж не отговори веднага.
— Ами… там имаше няколко души… които… повдигнаха обвинения срещу теб.
— Кой?
— Ами жената на Боб Арлс, Мери, и някаква си Шери… Шери…
— Коларик?
— Да.
Проклятие!
— Какво каза тя?
— Коя?
— И двете. Какви лайна изядоха двете лъжливи кучки?
— Ами… Мери ги подкара едни, че си бил вземал неща от магазина им, нали знаеш, и си изписвал повече бензин, отколкото си слагал в колата…
— Зарежи я. Какво каза другата кучка?
— Ами… нещо като… нещо, че ти уж… че уж си я харесвал… и си имал нещо с нея…
Господи Боже!
— Искаш да кажеш, че тази кучка се е изтъпанчила пред всички в църквата… и е дрънкала за… какво точно каза?