Кийт се събуди в седем и първото нещо, за което си помисли, беше Ани.
Нещата вече бяха почнали да се изясняват: бяха се любили, и бяха влюбени. Той нямаше да си тръгне. Искаше да остане, да си изгради живота тук заедно с нея, да седят двамата на верандата и да гледат заедно залеза.
Но той съзнаваше, че не може да остане, докато Клиф Бакстър е в града, а тя наистина не желаеше смъртта на съпруга си, макар и съвсем неотдавна да я бе желала. Но в такъв случай решението беше да бягат заедно, а Кийт не искаше да бяга.
Той лежеше, втренчен в тавана. Отне му известно време да разбере какво е ангажирало съзнанието му: той поемаше дъха й, останал сред завивките.
Беше топъл ден и той работеше в хамбара гол до кръста. Чудеше се кога пак и как ще се срещнат, кога ще се любят. Можеше да я отведе някъде и всичките им тревоги и притеснения щяха да останат зад гърба им. След по-малко от седмица можеха да са в Париж. Зачуди се дали Ани има паспорт. Не че това щеше да представлява кой знае какъв проблем. Можеше да й го осигури в рамките на само двайсет и четири часа. Имаше хора, които му дължаха услуги.
А после, някъде след година, той щеше да се върне в Спенсървил сам и ако Бакстър все още беше тук, щяха да могат да се разберат без проливане на кръв. И тогава вече двамата с Ани можеха да се завърнат като съпруг и съпруга. „Добре. Браво.“
Към десет и петнадесет чу някакъв автомобил да навлиза по алеята към къщата и го видя през вратите на хамбара.
Синьо-бяла полицейска кола със златната емблема на шерифа върху вратата.
Колата му запречваше пътя към къщата, а Кийт не си бе взел оръжие. Шофьорът го забеляза и зави през двора, насочи се към него и спря на десетина метра. На предната седалка имаше двама души. Дясната врата се отвори и един месест мъж се измъкна от колата и тръгна към него. Носеше слънчеви очила с огледални стъкла и шапка-бейзболка.
Кийт тръгна срещу човека, който очевидно беше Клиф Бакстър. Спряха на метър един от друг и се загледаха.
Очите на Кийт отскочиха върху полицейския автомобил; шофьорът също бе слязъл. Беше Уорд. Стоеше неподвижно до отворената врата.
Кийт премести погледа си върху Бакстър. Въпреки оформеното вече шкембенце, мъжът пред него беше все така опасен и изпълнен със същата злоба, както и преди близо тридесет години.
Кийт го загледа в лицето, но слънчевите очила и ниско прихлупената козирка на шапката не позволяваха да прецени действителните му намерения. Едно обаче беше сигурно: Бакстър не знаеше нищо за предната нощ. Кийт осъзна, че се тревожи за Ани, а не за себе си.
— Вече започвах да си мисля, че няма да дойдеш — каза той.
Устните на Бакстър се раздвижиха, но той не отговори веднага, само продължи да го гледа през очилата.
— Не те харесвам — заяви накрая той.
— Това ми харесва.
— И никога не съм те харесвал.
— Знам го. — Той хвърли поглед през рамото на Бакстър към Уорд, който бе приседнал захилен върху предния капак на колата.
— И никога няма да те харесвам — продължи Бакстър.
— Знаеш ли, че е крайно невъзпитано да носиш слънчеви очила, когато разговаряш с някого.
— Да ти го начукам.
— Хей, господин началник на полицията, в момента нарушаваш правото на частна собственост, освен ако нямаш официална причина за присъствието си тук.
Клиф Бакстър хвърли поглед през рамото си към Уорд, после пристъпи още по-близо до Кийт.
— Шибан педал.
— Махай се от частната ми собственост.
— Защо си тук?
— Защото това е моят дом.
— Дрън-дрън. Мястото ти не е тук.
— Господин началник на полицията, шест поколения от рода ми са погребани в тази околия. Не ми дрънкай, че не ми било мястото тук.
— И ти ще бъдеш погребан в тази околия, и то доста по-скоро, отколкото си мислиш.
Кийт на свой ред направи крачка напред и лицето му се приближи на няколко сантиметра от това на Бакстър.
— Заплашваш ли ме?
— Дръпни се назад, инак ще ти пръсна черепа. — Бакстър сложи ръка върху револвера си. Кийт видя, че и Уорд слиза от капака на колата и посяга към оръжието си.
Кийт си пое дълбоко дъх и се отдръпна.