— Я повтори?
— Моля те, спри. Виж… заминавам си след седмица. Просто отскочих да видя фермата. Няма да остана. След седмица си заминавам.
Бакстър го огледа изпитателно.
— О, така ли? Може пък да нямам нерви да те изтрая още цели седем дни.
— Трябва ми само една седмица.
— Ще ти кажа едно — имаш шест дни на разположение да си обираш крушите. Ако продължиш да ми въртиш номера и да ми вдигаш кръвното, ще ти размажа фасона и ще те хвърля в някой камион за Толедо. Ясен ли съм?
— Да.
— А сега вече можеш да се върнеш в лайняния си хамбар. — Бакстър започна да се обръща, но след миг рязко се извъртя и заби юмрук в корема на Кийт.
Кийт се сви на две и падна на колене.
Бакстър пъхна върха на обувката си под брадичката му, обърна лицето му нагоре и изръмжа:
— И се дръж далеч от града.
Той тръгна към колата и двамата с Уорд захилени удариха длани.
После потеглиха. Уорд направи завой и прегази една леха с малинови храсти.
Кийт се изправи и загледа как колата се отдалечава. После се ухили.
— Благодаря ти.
19
Клиф Бакстър седна на кухненската маса и си отряза парче от бекона.
— Това проклето месо е прегоряло.
— Съжалявам.
— Картофите са студени.
— Съжалявам.
— Да не си забравила да готвиш?
— Не.
— Не е чудно, че не ядеш.
— Нямам апетит.
— Дали имаш или нямаш апетит е без значение; това дяволско нещо просто не става за ядене.
— Съжалявам.
— И ти благодаря за предложението да ми приготвиш още нещо.
— Какво искаш да ти приготвя?
— Ще изляза и ще си купя нещо.
— Добре.
Той пусна върху масата ножа и вилицата и я загледа.
— Нещо те тревожи ли?
— Не.
— Не говориш много.
— Боли ме главата.
— Много лошо. Щото съм надървен.
Ани се напрегна, но не каза нищо.
— Мензисът ти свърши ли?
— Не… не съвсем.
— Е, венците ти поне не кървят, нали? — Той отпи от бирата си, без да откъсва поглед от нея. После каза внезапно: — Днес отскочих до леля ти Луиз.
Тя усети как стомахът й се сгърчи на кълбо. Клиф остави бирата на масата.
— Ето, това е жена, която умее да готви. Какво ти приготви снощи за вечеря?
— Аз… аз не вечерях снощи у тях.
— Не си вечеряла ли?
— Не.
— Хм, странно. А леля ти твърди точно обратното.
Ани вдигна очи и го погледна.
— Леля Луиз в последно време започва много да забравя. Миналата седмица бях на вечеря при нея. Вчера просто само се отбих.
— Така ли? Забравянето явно ви върви в рода по наследство. Откакто се върна снощи от леля си, вървиш само с гъза напред.
— Не се чувствам добре.
— И как така?
— Не знам… може да е заради децата. Липсват ми. Мисля да отскоча да ги видя следващата седмица.
— Те вече нямат нужда от майчини грижи. Ако искат да ни видят, знаят къде живеем.
— Исках да се уверя, че Уенди се е настанила. Това й е първото отделяне от къщи и…
— Да ти кажа правичката, хич не го обичам онова градче. Повдига ми се от тоя „Боулинг Грийн“ и мисля да я преместя оттам.
— Не!
— Какво каза?! — приведе той се към нея.
— На нея й харесва там.
— О, така ли? Това, което й харесва, е да се чука с някой от колегите в смесеното общежитие. Имаше ли такова там, когато беше ти?
— Не.
— Какво се опитват да правят там тия педали? Да насърчават разврата ли?
— Клиф… светът се променя…
— Не и в моя град. Това е християнска къща и християнска общност, и мъж и жена не могат да живеят под един покрив, освен ако не са женени.
— Аз й имам доверие, че спазва десетте Божи заповеди… и следва нашия пример. — „Господ да й е на помощ“ — помисли Ани.
Клиф я изучава дълго, после каза:
— Да, намислила си нещо ти.
— Казах ти вече какво ме тревожи. Тази вечер на работа ли си?
— Може би. Хей, като стана дума за колежа, един стар твой приятел е в града.
Тя се изправи, отиде до хладилника, отвори го и си наля леден чай. Ръцете й трепереха.
— Знаеш ли кой?
— Не.
Клиф се изправи и хвана дръжката на вратата преди тя да я хлопне.