— Клиф, миличък, знам, че си ядосан, но на света за мен няма друг мъж, освен теб.
Той видимо се отпусна, макар и все още да беше настръхнал.
— И по-добре да няма, защото…
— Няма. Знам, че ме обичаш, и затова си разгневен. Това ме ласкае. — Съзнаваше, че трябва да спре, докато има предимство, но не можа да се сдържи да не го подразни. — Не искам да си мислиш за онова, което двамата с Кийт сме правили преди двадесет години.
Той я изгледа, без да каже нищо.
— Ние бяхме просто гимназисти и колежани и правехме онова, което всички правеха тогава. Ти би трябвало да си щастлив, че съм била само с него, а не…
— Затваряй си устата!
— Съжалявам.
— Затваряй си я!
Тя сведе глава и се втренчи в чинията си, опитвайки се да потисне усмивката си.
— Не искам повече да говориш нито с него, нито за него — каза той след минута.
— Няма.
— Обаждал ли ти се е?
Тя поклати глава.
— Защо да ми се обажда?
— Ти опитвала ли си да му звъниш?
— Никога.
— Така ли? Значи двамата не сте разговаряли, откакто се е върнал?
Тя отново взе решение, изправи се и застана зад стола.
— Клиф, не искам да те лъжа… — каза тя. — Преди няколко дни се сблъсках с него на улицата.
Той не каза нищо.
— Бях с Чарлийн Хелмс, старата госпожа Уитни и жената на отец Шенк, Мардж. Тъкмо излизах от пощата и се сблъсках с него. Дори не можах да го позная в първия момент, и когато ме заговори, дори и не предполагах кой може да е. Нали знаеш, когато хората си мислят, че ти ги познаваш, веднага почват да бъбрят. През цялото време ти се случва. И тогава вече го познах, и само казах: „Приятен ден, господин Ландри“, и настигнах приятелките си.
Тя сложи ръце на раменете му и макар че не можеше да види лицето му, усети как мускулите му се напрягат.
— Просто ми се беше изплъзнало от ума, Клиф, а освен това знаех, че може да се ядосаш, но си помислих, че все пак трябва да ти го кажа. Разсъдих, че той просто е отскочил за малко на гости и това беше цялата работа. Съжалявам, че не ти казах. Никога повече няма да разговарям с него. Кълна ти се.
Той остана неподвижен цяла минута, после каза:
— Няма и да можеш.
Тя застина. Накрая проумя, че е длъжна да каже нещо, каквото и да е, но се боеше да зададе очевидния въпрос, затова само каза:
— Няма.
— Няма да го направиш, защото няма да можеш. Прогоних от града тоя кучи син.
— О…
Той се изправи и я загледа; усмихна й се.
— Тая сутрин се отбих до къщата му. Това изненадва ли те?
— Не.
— Казах му да си обира крушите от града. Каза, че до седмица щял да се маха.
— До седмица?…
— Да. Той е един шибан педал, ако искаш да знаеш мнението ми.
— Не ме интересува.
— Молеше ми се със сълзи на очи да му позволя да поостане още няколко дни. Дадох му точно шест дни! Също така малко го погалих с юмрук по коремчето и той се сгърчи като червей. Трябваше само да го зърнеш, ха-ха-ха! Просна се на земята като парцал и остана да се търкаля така, докато се бъзиках с него. Дори не искаше да се защитава. Предложих му даже да си сваля пистолета и значката, ако иска да се изясним като мъже, но той така трепереше, че малко остана да се подмокри. Направо не мога да повярвам, че си излизала с този педал.
Ани захапа устна да скрие треперенето си, но по бузата й се плъзна издайническа сълза.
— Защо плачеш?
— Нищо… — Тя изтри лицето си. — Само съм разтревожена… че ти се е наложило да го правиш.
— Разтревожена? Какво означава това „разтревожена“? Да не си ми ядосана?
— Не.
— Господи, изобщо не мога да те разбера! Плачеш, че съм го понатупал ли?
— Не. Жените се тревожат, когато съпрузите им вършат нещо опасно.
— Опасно ли? Та тоя шибан педал изобщо не беше опасен… е, добре, предполагам, че при някои обстоятелства би могъл да е опасен. Не знаех какво да очаквам, когато отидох там. Знаех само, че трябва да реша въпроса по мъжки.
— Обещай ми, че повече няма да ходиш там.
— Ще отида, за да се уверя, че наистина ме е чул.
— Недей. Изпрати някого.
Той я пощипна по бузата.
— Не се тревожи за това. Тоя педал явно не го бива за нищо. Направо си извадила късмет, че не си се омъжила за него.