— Той никога не поиска.
— Какво, по дяволите, ме е грижа дали е искал, или не?
Тя се пресегна и взе една чиния от масата.
— Ще почистя.
— По-късно. Качвай се горе, веднага идвам. Искам да си готова, когато дойда.
— Клиф…
— Да?
Страшно й се прииска да му изтърси: „Знаеш ли, снощи се любих с Кийт и дори не мога да си те представя легнал до мен.“ Изгаряше от желание да му забие в муцуната тези думи, повече дори, отколкото да го разпори с кухненския нож. — Клиф… аз…
— Да? Какво има? Да не те боли пак главата? Разтревожена ли си? Мензисът ли? Какъв ти е проблемът?
— Нищо.
Тя излезе от кухнята в коридора. Искаше да побегне през входната врата, но знаеше, че няма да стигне далеч. Идваше й да крещи, да се качи горе в спалнята и да си пререже вените, да му стовари лампата по главата, докато се качва по стъпалата, да подпали къщата, да направи всичко друго, само и само да не прави секс с Клиф Бакстър.
Опита се да разгледа нещата ясно. Единственото нещо, което можеше да направи, беше да се преструва, че всичко е наред. Разговорите й с него не представляваха голяма трудност, но в леглото нямаше да успее, колкото и старания да вложеше. Той обаче не даваше пет пари, нито обръщаше внимание, поне докато тя се подчиняваше пасивно на желанията му. Този път обаче не беше способна дори и на това. Тя влезе пак в кухнята.
Той беше на масата, допиваше си бирата и четеше вестника. Вдигна поглед при появата й.
— Какво има?
— Пие ми се.
Той избухна в смях.
— Така ли? И защо? Не можеш ли да се чукаш трезва?
— Понякога имам нужда от няколко глътки да вляза в настроение.
— Тогава и аз ще му ударя няколко гълтока, защото от доста време вече направо ме изкарваш от кожата с неразположенията си.
Тя отиде до бюфета, взе бутилка прасковено бренди и чаша и тръгна да излиза.
Клиф й хвърли поглед над вестника и каза:
— Бързо влизай в настроение, скъпа, защото ще ти е нужно за някои неща, които не си правила от доста време.
Тя продължи по коридора, после по стъпалата, и влезе в спалнята. Наля си пълна чаша, затвори очи и я изпи на един дъх. Сълзи рукнаха по лицето й. Наля си още една, изпи я до половината, седна на масата и заплака.
Едва си спомняше как се съблече, но си спомни, когато той влезе в спалнята. После вече не си спомняше нищо.
20
Телефонът иззвъня в осем и двадесет. Беше събота сутринта. Кийт беше в кухнята и си приготвяше кафе.
— Да?
— Кийт, трябва да говорим.
Той изключи кафеварката.
— Добре ли си?
— Да. Обаждам се от един уличен автомат. Можем ли да се срещнем някъде?
— Разбира се. Къде?
— Мисля, че панаирът става. Днес там няма никой.
— Тогава дори не трябва да припарваме там. Слушай, спомняш ли си Рийвз Понд, на юг от къщата ми?
— Където карахме кънки през зимата.
— Точно така. Вземи си нещо за хапване и иди да нахраниш гъските. Идвам след двадесет минути. Всичко наред ли е?
— Да. Не… Ти нали имаш карабина? Видях я…
— Да. Ти добре ли си?
— Да, добре съм. Съжалявам. Просто се тревожа за теб. Той е станал много подозрителен…
— Двайсет минути. Ако разбереш, че те следят, просто иди и нахрани гъските, но остави вратата на колата си отворена в знак, че те наблюдават. Разбра ли?
— Да.
— Спокойно. — Той затвори, качи се горе и отвори гардероба. Намери бинокъла си, после взе два пълнителя и ги пъхна в джоба си. Третия зареди в карабината, дръпна затвора и вкара патрон в цевта.
После излезе, прекоси пътя и затича към хамбара на Дженкинс.
След пет минути вече беше оседлал и яздеше през гората.
На стотина метра, от мястото, където реката излизаше от дърветата, скочи от седлото и върза кобилата за едно дърво.
Продължи пеш по брега и спря в сянката на последните дървета, на няколко метра от обляния от слънцето бряг на езерото. На отсрещния бряг нямаше и следа от кола или човек.
Единственият път, който водеше насам, минаваше на неколкостотин метра южно от езерото и той не можеше да го види, защото беше от другата страна на склона, но от време на време се виждаше кабината на някой голям преминаващ камион.
Погледна часовника си. Девет без петнадесет. Какво ли се беше случило от момента, в който се бяха разделили с Ани?