Той изсуши краката й с носната си кърпичка и ги разтри.
— М-м, хубаво ми е.
— С колко време разполагаме?
— Кой дава пет пари?
— Ние.
— О, нямаме никакъв проблем. Аз разнасям разни поръчки по града в момента. А той лови риба на Сивото езеро в Мичиган с дружките си. Там имаме хижа. Ще се върне чак късно следобед.
— Сигурна ли си?
— Единственото нещо, което му доставя по-голяма радост от това да ме тормози, е риболовът и ловът с приятелчетата му. — Тя се замисли за момент. — Господи, така ненавиждам онази къща, но се радвам, че той си я харесва. Така ми оставя по някоя друга глътка въздух… можем да бъде заедно, когато е там.
— Ходиш ли с него?
— Понякога. Няколкото пъти, когато съм била там с него сама, без децата или компания, той се превръща в друг човек. Не казвам, че става по-добър, и не всъщност по-лош… просто друга личност… спокоен, вглъбен, сякаш… не знам… сякаш си мисли за нещо. Плаша се, когато сме само двамата там, и обикновено не ми е трудно да се отказвам от това удоволствие.
— И какво се случи?
Тя притвори очи.
— Снощи имахме малка сцена — каза тя, докато той през това време масажираше петите и глезените й. — Първо, вечерята беше прегоряла. — Тя се изсмя. — Нарочно го направих.
— Цяло удоволствие е да живее с теб човек.
— Няма да коментирам. Както и да е, той се опита да ме хване с вечерята при леля Луиз, после се прехвърлихме на темата за Уенди в смесеното общежитие, после стигнахме и до Кийт Ландри, отварям кавички, човекът, чукал ме цели шест години, затварям кавичките, и който сега се бил върнал в града, после се опита пак да ме хване с въпроса дали съм разговаряла с теб. Разсъдих, че вече знае, така че му казах, че сме се видели на улицата до пощата.
Кийт кимна.
— Добра мисъл.
— Ами! Вкисна се още повече. Той е все още ядосан и подозрителен. Това исках да ти обясня по телефона. Но предполагам, че вече си го разбрал. Спомена ми, че бил идвал при теб вчера.
Кийт не каза нищо.
Тя издърпа краката си от скута му, седна на земята и се плъзна покрай него до дънера.
— Съжалявам, ти не заслужаваше това да ти се случи.
— Ани, когато се качих в колата си във Вашингтон и потеглих насам, знаех къде съм се запътил. И знаех също така какво искам тук.
Тя го стисна за ръката.
— Но не знаеше цялата ситуация.
— Единственото нещо, което трябваше да разбера, беше как се чувстваш.
— Кийт, ти го знаеше. Ти трябваше да знаеш как се чувствам.
Той се усмихна.
— И моята, и твоята леля можеха спокойно да четат писмата ти, без да се изчервяват.
— Писмата ми ли? Та ти подписваше твоите с „С уважение“.
— Имах предвид „С любов“.
Седяха известно време в тишина и слушаха ромоленето на потока, пръхтенето на кобилата, шумоленето на листата и песента на птиците.
— Ти разбираше, нали, че аз все още те обичам и те чакам? — проговори тя накрая.
— Да. Но можеше да се получи така, че никога да не се завърна.
— Винаги съм знаела, че ще се завърнеш. — Тя вдигна една съчка и задраска пръстта до себе си. — Ако ти не се върнеше, значи никой друг нямаше да го направи. — Тя изтри очи, пое си дълбоко дъх и все така, без да го гледа, каза: — Господи… мислех си, че са те убили, мислех си, че си се оженил, че вече не ме обичаш.
— Не.
— Но защо чака? Защо?
— Не знам… искам да кажа, известно време след като се разделихме и двамата бяхме ядосани един на друг… после, преди да замина отвъд океана, ми хрумна, че могат да ме убият, че мога да загубя крак или ръка, или нещо от този род…
— Ако бях твоя съпруга, щях да се грижа за теб. Ако бях твоя съпруга, щях да почитам паметта ти.
— Е, чак толкова… После, когато се прибрах… не знам… не можехме да се свържем. А после ти се омъжи и аз те възненавидях, възненавидях и себе си, после се занизаха годините… писмата ту идваха, ту не идваха… Представях си те заобиколена от приятели и семейството ти… ти никога не ми писа нищо за семейството си…
— Ти никога не ми написа как си се чувствал.
— Направих го.
— Никога не написа и дума за нас двамата.
— И ти никога не го направи.
— Опитах се… боях се. Боях се, че писмата могат да секнат.