— И аз.
Тя отново изтри очи и се опита да се усмихне.
— Бяхме двама идиоти. Така обичахме да си говорим какво ли не, а после, в продължение на над двадесет години, не можахме дори да си кажем „Обичам те“ и „Липсваш ми“.
— Знам. — Той се замисли за момент. — Знаеш ли, този месец се навършват двайсет и пет години от момента, в който си казахме сбогом в квартирата ти в Кълъмбъс.
— Знам. Направо не ми се вярва. — Тя сложи длан върху крака му. — След като си тръгна, плаках седмици наред. После се стегнах и потънах в учене. Не излизах с никакви мъже…
— Не ревнувам. Не се тревожи.
— Остави ме да си кажа. И тогава започнах да установявам, че… че почвам да ти се гневя… а когато една жена се разгневи, тя става ужасна…
— Това е нещо ново за мен.
Тя го ощипа по крака.
— Слушай по-нататък. И значи отидох на преглед при психиатъра в студентското градче и той наистина ми помогна. Каза, че съм развивала гняв към теб, защото това било единственият начин, по който да се справя с мисълта, че те губя, защото отиваш при друга жена или че могат да те убият. Каза ми, че аз наистина те обичам и трябва ти го кажа.
— Не си спомням това да се е случило.
— Защото така и не изпратих писмото. Скъсах го. После отново го написах и отново го скъсах. Направих го поне десет пъти. После проумях, че все още съм ядосана, че продължавам да се чувствам наранена и предадена. Спомних си един ред, който бях прочела някъде: щастливите у дома мъже не ходят на война.
— Но дори и щастливите мъже стават неспокойни.
— Добре, но теб те нямаше там, за да ми го кажеш. А когато ми се обади, вече ми звучеше някак… чуждо.
— Ти също.
— Знам. Ненавиждам телефоните. Така че се самонавих и реших, че трябва да се пробвам и с други мъже. Искам да го знаеш, Кийт, никога не съм обичала никого от тях. Не и така, както все още те обичам. Всъщност изобщо не съм обичала други. — Тя се изсмя. — Всички те ми биха шута. Всички имаха едни и същи оплаквания. Ани, ти си студена, затворена, егоистка, егоцентрична и така нататък. Не бях нищо такова. Бях влюбена в друг мъж.
— Не е необходимо да ми разказваш нищо.
— Разбира се, че трябва. И аз заминах за Европа, за да избягам, и бях зашеметена от красотата, която видях. Защото до този момент къде бях ходила — Спенсървил, „Боулинг Грийн“ и Кълъмбъс. И всеки път, когато виждах нещо, което дълбоко ме трогваше, си казвах: „Кийт, погледни това, Кийт, погледни онова, не е ли красиво?“ — Тя подпря лакти върху коленете си и захлупи лице в шепите си. — Съжалявам… не съм плакала от години, а сега от няколко седмици сълзите ми не могат да спрат.
— Няма нищо, успокой се.
Тя извади книжна кърпичка и си издуха носа.
— Добре… и тогава се прибрах у дома, и братовчедка ми се омъжваше точно в този момент, а аз й станах шаферка, и на сватбата се срещнах с Клиф Бакстър.
— Чух го от човек, който беше присъствал. Чух го също така и от майка си — че си се сгодила за него — и че аз съм най-големият глупак на земята.
— Майка ти беше права. Също и моята. Тя ми каза да не се омъжвам за него. Странно, баща ми в началото го харесваше. Повечето мъже го харесваха, също и доста жени. Жените го харесваха, защото всяка година сменяше колата си и изглеждаше добре. И все така сменя всяка година колата си.
— Ани…
— Спокойно. Тогава съвсем не познавах мъжете и не можех да преценя… Мислех си — е, никога няма да има втори Кийт, но Клиф е съседско момче, има хубава работа, няма да го вземат в армията, а другите момчета са или женени, или в армията, пък и Клиф винаги ме е харесвал. Можеш ли да си представиш по-тесногръдо и провинциално мислене?
— Разбира се. Такива бяхме тогава, Ани.
— Да, така беше. И така… той ме помоли да се омъжа за него… паднал на коляно, ако щеш вярвай… бях поласкана, бях с такова понижено самочувствие… бях истинска глупачка!
— Защо се омъжи за него, Ани? Наистина искам да знам. Длъжна си да го знаеш и трябва да ми го кажеш.
Тя го стрелна с поглед и сетне се изправи.
— За да ти го върна.
Той също се изправи и двамата се загледаха.
— Ти, копеле такова — почти викна тя. — Знаеш ли какво ми причини? Знаеш ли? Ненавиждам те. Ненавиждам те за онова, което ми причини, за състоянието, до което ме доведе, за онова, което направих заради теб.
— Знам. Сега по-добре ли се чувстваш?
Тя кимна.
Той я хвана за ръката. Седнаха и загледаха течащата вода.