— И ти — каза тя и погали члена му. — Трябва да те почистя.
— Обичам да ходя така.
— Сериозно? — Тя вдигна бикините си, намокри ги в потока и после избърса и двамата. — Хайде. Иначе половината листа и клечки ще полепнат по нас.
— Ти си голям майтап.
— Така се чувствам… просто не мога да ти го опиша. — Тя захвърли бикините си в един храст. — Като хлапачка. Не съм го правила извън къщи от гимназията. Следващия път ще го направим в хамбара ти, после на задната седалка на колата ми.
— А в стая в хотел?
— Разбира се.
Той понечи да вдигне панталоните си, но тя го спря.
— Недей. Съблечи се. Никога досега не съм виждала гол мъж в гората. Защо ли не взех фотоапарат?! Свали си и чорапите.
Той смъкна чорапите и шортите си.
— Смущавам се.
— Обърни се. — Тя прокара ръце по гърба му и го стисна за задника. — Целият си само мускули.
— Ти какво, да не си била в затвора? Мога ли вече да се облека?
— Казах ти, ръцете ми сами лепнат по теб… — Тя го обърна и го погледна отпред. — Какво е това на корема ти?
— Нищо, ударих се.
— О… — Ани си сложи сутиена и облече блузата си. Кийт също се облече.
Седнаха до потока.
— Какво стана, когато ти дойде на гости? — попита тя.
— Ами горе-долу онова, което би очаквала.
— Разкажи ми.
— Ами, беше доста по-луд, отколкото го изискваше ситуацията, така че ми мина през главата дали не е разбрал, че си била при мен, и бях… наистина се разтревожих за момент. За теб.
— Благодаря ти.
— Той обаче всъщност бе насочил атаката си само срещу мен… това също ме разтревожи. После проумях, че не знае нищо, а просто е превъртял.
— Сам ли беше?
— Не, беше си взел едно приятелче. Уорд.
— Знам, той му е личният телохранител. Той ми каза, че е бил дошъл сам.
— Ако беше дошъл сам, вече да е мъртъв — изпусна се Кийт.
— Той е страхливец и лъжец — проговори тя след минута мълчание.
— Но е и опасен, Ани. Трябва да внимаваш.
— Никога досега не ме е удрял. Знам как да му дърпам конците.
— Децата ги няма, работата му е в опасност, аз съм в града — и той всеки момент може да изригне. Повярвай ми.
— Откъде знаеш, че работата му е в опасност?
— Ходих на онова събрание в „Сейнт Джеймс“. Знаеш ли за него?
— Да. Всъщност родителите ми бяха там. Оттогава направо не са на себе си. Предполагам, че Клиф Бакстър е станал на въпрос, но никой не ми каза нищо. Ти… ще ми кажеш ли?
— Не.
— Не съм чак толкова наивна. Знам, че прави нередни неща, но не мога да си представя, че това е станало на въпрос на обществено място…
— Знаеш ли… има запис на събранието. Спомняш ли си Джефри Портър?
— Да. Виждаме се в центъра. И с жена му, Гейл Портър. Нали с нея излизаше в училище?
— Да. Видяхме се наскоро. И да ти кажа — имам им вяра, и ако някога ти се наложи някаква спешна помощ и не можеш да се свържеш с мен, иди при тях. Аз ще им се обадя и ще уговоря нещата.
— Кийт… не. Не искам никой друг да знае за нас. Прекалено опасно е.
— Слушай, знам кога да доверя живота си в нечии ръце. Има хора, на които човек може да се довери. Но първо иди и говори с тях и ми кажи какво мислиш.
— Добре… значи имат запис от срещата?
— Да. Той ми се обади вчера. Продават го из града по пет долара разпечатката и не смогват да отговорят на търсенето. — Той се засмя. — Е, за теб ще е безплатно.
— Кийт, какво пише там? Ще бъда ли притеснена, унижена — или и двете?
— Съжалявам, Ани. Те малко се поувлякоха със свидетелите срещу съпруга ти. Но не бива да се чувстваш притеснена или унижена. Но със сигурност ще кипнеш.
— Знаеш ли, вече не ме е грижа.
— Иди се виж с Портърови. Може да ни потрябва помощта им.
— За какво?
— За срещите ни. За алиби.
— И колко дълго ще ни се налага да се крием?
Той я улови за ръката.
— Това ти ще го кажеш, Ани. Готова ли си за тръгване?
— Да не ми предлагате ръката си, господин Ландри?
— Да, предлагам ви ръката си, госпожице Прентис.
— Приемам.
Той я прегърна. Търкулнаха се в тревата. Тя го възседна и го целуна.
— Трябваше ти доста време, докато стигнеш дотук.
— Срамежлив съм.
— Да, и го знаеш. Може да си най-страхотният мъж на света, но въпреки това си срамежлив.