— Само не го казвай на никого.
— Променил си се, Кийт. Променил си се, но въпреки това те познавам.
— А ти не се променила. Все още те обичам.
Тя се сгуши отгоре му. Лежаха върху крайбрежния склон. Кийт си помисли, че се е унесла, но изведнъж тя се обади:
— Кога?
— Какво кога?
— Кога ще бягаме?
— Ами… защо просто не дойдеш да живееш при мен?
Тя коленичи до него и доближи лицето си до неговото.
— Не можем, Кийт. Това не ти е Вашингтон. Хората тук не могат просто да сменят партньорите си. Те бягат. Винаги бягат. Няма друг начин. Знаеш го.
— Знам. Само дето бягството не ми е много по сърце.
— Няма друг начин. Ще дойда с теб, където кажеш. Но не и в къщата ти.
— Добре… Но първо ще говоря с него.
— Не. Той ще побеснее.
Което и беше целта на Кийт.
— Двамата с него трябва да си поговорим като мъж с мъж — обясни й търпеливо той.
Тя се втренчи в него, после каза:
— Кийт, погледни ме.
Той се надигна и седна.
— Да?
— Обещай ми, че няма да му направиш нищо лошо.
Кийт не отговори.
Тя сложи ръце на раменете му.
— Знам, че те е ударил, и знам, че не си от онези мъже, които ще го простят или забравят. Но не е необходимо да си отмъщаваш. Остави го. Заради мен.
Кийт отново не отговори.
— Моля те. Остави на Господ или Спенсървил да се справят с него. Няма нужда да прибавяме такова събитие към биографиите си, а и… той е баща на Уенди и Том.
— Обещавам ти, че няма да го убивам.
Тя го гледаше.
— И не искам никакво насилие, Кийт. Моля те. Той не заслужава дори да го пребиеш. Не можем да му причиним по-голяма злина от това, което сме решили да направим.
— Добре. Обещавам.
— Обичам те. — Тя го целуна.
Той се изправи.
— Ще те изпратя.
— По-добре да вървим покрай потока.
— Добре.
Той свали обувките и чорапите си и ги остави на брега, после нави джинсите си и метна карабината на рамото си.
Тръгнаха покрай потока към езерото, хванати за ръце.
— Трябва ми седмица, за да си уредя нещата. Много време ли е това? — попита тя.
— Не и след двайсет и пет години.
Тя го стисна за ръката.
— Къде ще отидем?
— Имаш ли паспорт?
— Не. Но мога да си пусна молба да си извадя.
— Не, в тази поща не можеш да го направиш.
— Прав си, не мога. Ще отида в Толедо.
— Първо ще отидем във Вашингтон. Вземи си всички лични документи.
— Добре. Никога не съм била във Вашингтон.
— Кой град ти хареса най-много в Европа?
— Рим.
— Значи отиваме в Рим.
— Сериозно ли говориш?
— Ако ти си сериозна, и аз съм сериозен.
Тя се замисли за момент, после каза:
— Сериозна съм.
— Разбираш ли какво означава да напуснеш дома си?
— Не. Но когато съм с теб, аз съм си у дома. Какво е това за болните от любов?
— Познавам чувството. Но мислила ли си какво ще е да ти липсват децата, семейството, приятелите?
— Да. Мислила съм. Но е време да направя нещо, което иска да направи Ани Прентис.
— А работата ти? Нали все още ръководиш болничния благотворителен магазин.
— Да, и ми харесва, но… Съпругът ми одобри тази работа. Няма мъже, няма пари, няма уикенди, плаващ работен ден… и е на две крачки от полицейското управление.
— Видях ти магазина, когато бях в центъра — кимна той.
— Би ли имал нещо против, ако работя?
— Можеш да правиш каквото си поискаш.
— Мога ли да оставам до късно в офиса, да си нося работа вкъщи през уикендите и да ходя в командировки с мъже?
— Не прекалявай, Прентис.
Тя се захили и го стисна за ръката.
Продължиха да крачат в дълбокия до глезените им поток.
— Може би някой ден ще се върнем да погостуваме — каза тя.
— Може би.
— А ти какво ще кажеш, Кийт? Твоят дом също е тук. Не искаш ли да останеш?
— Исках, но вече разбрах, че не мога. Но може би някой ден…
— Ако… него го нямаше тук.
— Какво ще направи, ако го изритат от работата му?
— Няма да остане — отвърна тя. — Няма да може. За него това ще бъде повече от унижение. А и хората, които тайно го ненавиждат, са много. — Тя се замисли за момент. — Знаеш ли, ако госпожа Бакстър избяга с чужд мъж, той наистина ще е достатъчно смазан и ще напусне работа, ще се махне от града и тогава вече можем да се върнем, ако искаме.