— Къде ще отиде? — попита Кийт.
— На Сивото езеро. Всъщност по думите му там ще се преместим да живеем, когато се уволни. — Тя се захили. — Това може да стане доста по-скоро, отколкото предполага той. Само дето ще замине сам за къщата си. Наясно е, че не може да остане в Спенсървил като уволнен шеф на полицията.
— Искаш да кажеш, че това означава край на представителните вечери в Елкс Лодж?
Тя го стрелна с поглед.
— Сигурно си го прочел във вестника. Господи, това беше една от най-кошмарните нощи в живота ми.
— Имах някои нездрави емоции. Само дето не можех да разбера какво точно изпитвам.
— Скъпи, цяла нощ си мислех само за теб и се чудех какво ли правиш в съботната вечер. Знаеш ли колко много съботни вечери съм се чудела къде си, след като се разделихме?
— Забавлявах се в учебната рота. Колко съботни вечери съм стоял на опашка пред телефонните автомати, за да ти се обадя. Но все те нямаше.
— Разбира се, че си бях у дома. Но не вдигах слушалката. Гордостта и вироглавството са грехове и ние си платихме за тях.
— Така е.
— Ревността също е грях. Не съм ревнива, но… тогава, онази вечер, ти позвъних от Елкс Лодж. Исках просто да ти чуя гласа. Но теб те нямаше.
— Отидох до гимназията да поиграя малко баскетбол, после се прибрах към девет, взех си един студен душ и си легнах.
— Добре. Сънува ли ме?
— Вероятно. Знам само, че първото нещо, което ми идва наум всяка сутрин, си ти.
— И аз съм така.
Излязоха до езерото. Край колата на Ани вече имаше паркирани и други автомобили, а във високата трева бяха захвърлени няколко велосипеда.
Кийт загледа няколко момчета, които плаваха върху голям гумен сал, видя и двама възрастни мъже да ловят риба. Две млади майки пускаха с децата си хартиени корабчета в края.
Водата беше огледално гладка, но от време на време някоя малка риба подскачаше, разпращайки концентрични вълнички. Водни кончета жужаха над повърхността, тръстиките се люшкаха в лекия вятър. Близо до брега имаше островчета водни лилии, със сладки корени, които ставаха за ядене — Кийт се зачуди дали днешните момчета знаят това.
Езерото не изглеждаше по-различно от онова, което Кийт си спомняше отпреди тридесетина години — с изключение на това, че тогава хлапетата бяха повече; поколението на може би последните момчета от тип Хъкълбери Фин, които готвеха корени от лилии, дъвчеха воден пипер, ловяха риба с бамбукови пръти, използваха стари автомобилни вътрешни гуми като лодки, досаждаха с прашките си на дребните животни и възрастните и караха велосипеди, които тежаха повече от тях.
— На какво се усмихваш? — попита го Ани.
— Спомням си как през летните нощи обичахме да се къпем голи. Пушехме, пиехме бира и си говорехме за момичета.
— Знам. Ние пък се криехме във високата трева и ви гледахме.
— Не може да бъде.
Тя се засмя.
— Гледахме ви. Два пъти го правихме. Не можехме да видим почти нищо, но всички твърдяхме, че сме видели.
— Защо не дойдохте при нас?
— Вероятно щяхме да го направим. Една вечер се наканихме да ви отмъкнем дрехите, докато се къпехте, но ни хвана шубето.
— Е, някоя лятна нощ двамата с теб ще се върнем тук и ще се къпем голи.
— Готово.
Помълчаха; не искаха да се разделят.
— Това, изглежда, е последният топъл уикенд.
— Да, усещам дъха на есента.
— И аз.
Наблюдаваха хората около езерото.
— Познаваш отец Уилкс от църквата „Сейнт Джеймс“, нали? — наруши мълчанието Кийт.
— Да.
— Разговарях с него онази вечер на събранието в църквата му.
— Как е той?
— Престарял. Но все още си знае работата.
— Каква работа?
— Онази, с наклонените плоскости.
— Коя имаш предвид?
— Ами посъветва ме да не пожелавам жената на ближния си.
— Виж ти. Е, ако е имал предвид госпожа Дженкинс или госпожа Мюлер, това е много добър съвет. Но предполагам, че е имал предвид мен. Много смущаващо.
— Той те харесва. Не ме прокълна, но ме посъветва да изчакам, докато се разведеш. После вече мога да те пожелая, така ми каза.