— Наистина ли използва точно тези думи?
— Точно тях. Под расото му се крие стар романтик.
Тя се замисли над думите му.
— Не бях мислила, че можеш да отидеш за съвет при някой свещеник.
— Всъщност не съм ходил никъде. Той дойде при мен и ме заговори.
— Искаш да кажеш, че… той знае за нас?… Откъде би могъл да знае?
— От твоя изповедник преподобния Шенк. Казвам ти го само да знаеш, преди да отидеш при него за съвет или опрощаване на греховете.
— Аз… аз съм обсъждала брака си с него. — Тя се поколеба. — За да съм честна, ще ти кажа, че съм разговаряла с него за теб.
— Така ли? Каза ли му, че имаш сексуални фантазии по отношение на мен?
— О, разбира се, че не. — Тя се засмя. — Не чак с толкова много думи.
— Е, ако говориш пак с него на тази тема, той ще ти предаде онова, което ми каза Уилкс: да се разведеш и междувременно да не вършиш прелюбодеяния.
— Малко е закъснял.
— Пък и тези неща се разчуват.
Тя кимна.
— Аз съм приятелка със съпругата на отец Шенк, Мардж… Какво още ти каза отец Уилкс?
— Не мога да ти кажа, но при всичките им добри намерения, знаят прекалено много.
— Ще внимавам. — Тя го погледна. — Една седмица, Кийт. От днес.
— Една седмица, считано от днес.
Тя седна на земята и разгъна чорапогащника си.
— Можеш ли да ме подсушиш?
Той приклекна до нея и подсуши краката й с полите на ризата си, после й помогна да обуе чорапогащника и обувките си.
— Къде ти е бельото?
— Загубих го. — Тя протегна ръка и той я издърпа на крака. — Господи, виж ме… цялата съм в трева и листа, дрехите ми са кални… — Тя се засмя. — Сякаш току-що съм се чукала в гората. — Среса се и се ухили. — Мислиш ли, че трябва да се отбия у дома, преди да отида на пазаруване? Здравейте, госпожо Смит, да, току-що се чуках в гората. С един висок непознат конник. Как са днес морковите?
— Весело ти е, нали? — засмя се и той.
— Да. И знам какво си мислиш: какво ли пък ще бъде, когато вече няма да ги има опасността и възбудата от забранения секс. Да, весело ми е, но едновременно с това ме е страх до смърт. Просто искам да съм в безопасност, да съм с теб… и дори и след двадесет години сърцето ми пак ще бие лудо, когато влизаш в стаята.
— Вярвам го.
— Длъжен си, или в противен случай постъпваш грешно. Тръгвам си оттук каквото и да става, Кийт, и искам помощта ти. Но не е необходимо да ми даваш никакви обещания. Измъкни ме оттук, после прави каквото искаш. Говоря ти истината.
— Не, не говориш истината… — Той я погледна. — Е, добре… може и да е истината. Но не това е въпросът. Толкова е просто… — дойдох си, за да бъда с теб.
— Ами ако бях станала сто и петдесет килограма?
— Тогава щях да се размина с теб на тротоара… ако успеех да се промуша покрай теб, разбира се. Престани да ме измъчваш.
— Някой писа ли ти нещо за мен?
— Да, неколцина души. Особено майка ми. Тя непрекъснато следеше теглото ти.
— Майка ти от пет години вече я няма тук.
— Ти какво, проверяваш ли ме нещо?
— Не, казвам само неща, които си бях обещала да ти кажа, когато се видим.
— И това е едно от тях, така ли?
— Да. Ти си като заслепен. Имаш ли план?
— Не, но колкото по-просто, толкова по-добре. Какво обикновено прави той в събота?
— Винаги прекарва съботите с приятели — карат лодка, ловят риба или стрелят дивеч, ако е открит сезонът. А отстрелът на птици вече започна.
— Ами ако вали?
— Пак отиват. Обикновено играят карти у някого от компанията; повечето имат вили в Мичиган.
— Добре. Събери си само най-необходимия багаж и ще се срещнем някъде. Оттам отиваме на летището в Толедо и край на представлението.
— Добре… ще отида при сестра си Тери. Там полицейските коли от Спенсървил веднага бият на очи.
— Добър план.
— Имаш ли нещо против да се съберем в къщата на сестра ми?
— Не. Ние сме свикнали да работим заедно с нея. Бих искал да я видя и да й благодаря, че ти препращаше писмата ми тия двайсет години. Всяка Коледа й пращам картичка.
— Знам. Ти си сладур и тя те харесва много. Тя ме прикриваше в гимназията, когато двамата с теб ходехме по места, където не ни беше мястото.