— Спомням си. — Той се замисли за момент. — Тя… няма ли да има нещо против?
— Сестра ми ненавижда Клиф. Не, тя го презира. Също и съпругът й. Очевидно е наясно, че през тия двайсет години двамата с теб не сме си разменяли рецепти за кейк.
— Никога ли не сте обсъждали тази странна кореспонденция?
— Разбира се, че не. Е, може би веднъж или два пъти да е ставало дума. — Тя се усмихна. — Господи, всеки път, когато идваше писмо от теб, тя направо си губеше ума и веднага ми звънеше. Имахме си специален шифър, в случай че някой може да чуе. „Току-що получих каталог по заявка, искам да го видиш.“ После се уговаряхме да се срещнем в къщата й или в Спенсървил, или по средата на пътя при леля Луиз. Давах й да пуска писмата до теб от тяхната поща — никога не съм имала вяра на хората от пощата в Спенсървил. Много ги сърбят езиците.
— Забелязах, че всичките ти писма бяха с щемпели от места извън Спенсървил. — Той се усмихна. — Сякаш сте си играли на шпионки.
— Държахме се като гимназистки. То така или иначе в Чатъм при сестра ми няма много забавления, та си ги създавахме сами.
— Да, но… писмата са едно нещо, а да ти помогне да избягаш с чужд мъж е съвсем друго.
— Тя ще ни пожелае късмет.
— Ще бъде ли в безопасност от Бакстър?
— Съпругът й, Лари, е корав мъжага. Мрази Клиф и Клиф се бои от него. Освен това Лари е почетен заместник-шериф в Чатъм и направо го сърбят ръцете да пипне Клиф Бакстър за врата.
— Добре, радвам се, че и двамата разбират.
— Ще говоря с тях и ще им кажа, че ще бъдем при тях в събота… по кое време?
— В два и петнайсет има директен полет до Вашингтон. Ако излезем от сестра ти в десет, ще хванем самолета.
— Добре. Клиф тръгва рано сутринта с приятелите си. Ще си събера най-необходимото и ще отида при Тери. Ще си напъхам багажа по разни пазарски чанти и кашони, та ангел-пазителят ми да не заподозре нищо, ако ме види.
— Гледаш шпионски филми?
— И да не гледам, мозъкът ми още щрака.
— Виждам. Знаеш ли, бил съм в доста полицейски държави, където ченгетата не са такава мъка, както тук.
— Те са тъпи задници. Както и да е. Ще гледам да съм у Тери най-късно към девет. Можеш да отидеш у тях и по-рано, ако искаш. Ще пийнем по едно кафе, ще им дам да пуснат писмата за Том и Уенди, ще си кажем довиждане и Тери ще отиде да поговори с мама и татко.
— Бягала ли си преди?
— Кийт, навъртяла съм хиляди мили във въображението си. Иска ми се да бях имала куража да го направя и наяве, но съм щастлива, че те дочаках. — Тя го погледна. — Никога не съм и помисляла дори, че ще избягам с теб, но винаги съм си фантазирала, че ще се съберем заедно някъде.
— Направо не съм на себе си.
— Ти ли не си на себе си? Аз направо не мога да повярвам, че това се е случва. Главата ми е замаяна, сърцето ми ще изскочи от гърдите… така съм влюбена в теб, че всичко ми се премрежва пред погледа. Чувствам се по-щастлива дори и от времето преди повиквателната ти. А си мислех, че нищо няма да е същото след това.
— А аз пък си мислех, че пак ще си е същото. Явно си разбирала нещата по-добре от мен.
— Скъпи, и двамата ги разбирахме, но се надявахме само на най-доброто. Хората допускат глупави грешки на двадесет години, но ние не можем да осъдим себе си двадесет години по-късно. Ние преживяхме шест вълшебни години, Кийт, и аз благодаря на Господ за времето, прекарано с теб. Ако Господ пожелае, ще прекараме живота си до края вече заедно.
Кийт не можеше да произнесе нищо, само сграбчи ръката й и я стисна.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Трябва да тръгвам. Ще се срещнем ли отново преди следващата събота?
— Не, не е безопасно. И не ми се обаждай по телефона. Може да ме подслушват.
Тя кимна.
— Сто на сто гарантирам, че обажданията ми по телефона от къщи се записват на магнитофон в полицейското управление. Точно затова ти се обадих от уличен автомат. Мислиш, че телефонът ти…
— Възможно е. Възможно е и номерът на Портърови също да е на подслушване. Ще бъдеш ли наред у дома?
— Ще се опитам. Да, ще бъда наред. Няма да му дам никаква причина за подозрение. — Тя го изгледа. — Разбираш ли?
Той кимна.
— Пазиш ли си още адреса на Тери?
— След двадесет години непрекъснато надписване на пликовете до нея все трябва да съм го запомнил.
— Не си изгубил саркастичната си жилка. Трябва да поработя, за да я изкореня.