- Бягала ли си преди?
- Кийт, навъртяла съм хиляд и м или във въоб ражението си. Иска м и се да бях имала куража да го
направя и наяве, но съм щастлива, че те дочаках. - Тя го погледна. - Никога не съм и помисляла дори,
че ще избягам с теб, но винаги съм си фантазирала, че ще се съберем заедно някъде.
- Направо не съм на себе си.
- Ти ли не си на себе си? Аз направо не мога да повярвам, че това се е случва. Главата ми е замаяна,
сърцето ми ще изскочи от гърдите... така съм влюбена в теб, че всичко ми се премрежва пред погледа.
Чувствам се по-щастлива дори и от времето преди повиквателната ти. А си мислех, че нищо няма да е
същото след това.
- А аз пък си мислех, че пак ще си е същото. Явно си разбирала нещата по -добре от мен.
- Скъпи, и двамата ги разб ирахме, но се надявахме само на най-доброто. Хората допускат глупави
грешки на двадесет години, но ние не можем да осъдим себе си двадесет години по-късно. Ние
преживяхме шест вълшебни години, Кийт, и аз благодаря на Господ за времето, прекарано с теб. Ако
Господ пожелае, ще прекараме живота си докрая вече заедно.
Кийт не можеше да произнесе нищо, само сграбчи ръката и и я стисна.
Тя си пое дълбоко дъх.
- Трябва да тръгвам. Ще се срещнем ли от ново преди следващата събота?
- Не, не е безопасно. И не м и се обаждай по телефона. Може да ме подслушват.
Тя кимна.
- Сто на сто гарантирам, че обажданията ми по теле фона от къщи се записват на магнит офон в
полицейското управление. Точно затова ти се обадих от уличен ав томат. Мислиш, че телефонът ти...
- Възможно е. Възможно е и номерът на Портърови също да е на подслушване. Ще бъдеш ли наред
у дома?
- Ще се опитам. Да, ще бъда наред. Няма да му дам никаква прич ина за подозрение. - Тя го изгледа.
- Разбираш ли?
Той кимна.
- Пазиш ли си още адреса на Тери?
- След двадесет год ини непрекъснато над писване на пликовете до нея все трябва да съм го
запомнил.
- Не си изгубил саркаст ич ната си жилка. Трябва да поработя, за да я изкореня.
- Не, скъпа, ще трябва да се науч иш да живееш и с нед остатъците ми.
- Е, добре, по това време на месеца м ного об ичам да се заяждам, но през останалот о време съм
много мила.
- Гледам с надежда към това време.
- Не искам да се приб ирам - заяви след малко тя.
- Тогава остани.
- Не мога... Имам да свърша доста работ и преди той да се прибере у дома, иначе ще се зачуди къде
ли съм била.
- Явно те държи изкъсо.
- Определено. Ти никога не си б ил такъв.
- И няма и да бъда.
- Не е необходимо. - Тя му протегна ръка и той я пое. - А сега ви желая приятен ден, господин
Ландри. Ще се видим другата събота, когато ще бягаме заедно.
Той се усмихна, после очите му се впиха в нейните.
- Ани... ако промениш решението си...
- Не, и гледай и ти да не го промениш. Бъд и точ но навреме и на място, Кийт. Викторианска къща от
червени тухли. Разклона на шосе 6. - Тя го целуна, обърна се и забърза.
21.
Кийт Ландри отиде на неделната служба в „Сейнт Джеймс― не само защото беше специално
поканен от отец Уилкс, но и от любопитство и носталгия.
Малката църква беше почти пълна и по традиция всич ки бяха облечени с най-добрите си
празнични дрехи. Отец Уилкс произнесе прочувствена и добре обмислена проповед за морала на
управляващите, като особено наблегна, че обществените служители, които нарушават десетте Божи
заповеди и игнорират Божиите закони, не заслужават да заемат ръководни постове. Кийт разбра, че
Уилкс е прочел разпечатката от записа на събранието в четвъртък и веднага се е захванал да работ и
върху проповедта си. Отец Уилкс не спомена никакви имена, раз бира се, но Кийт беше почти
сигурен, че всички наоколо са съвсем наясно кого има предвид. Зарадва се, че отец Уилкс не се
възползва от възможността да засегне и темата с пожелаването на жената на ближния и прелюбо-
действото.
В тази малка селска църква се провеждаше само една служба през седмицата и това предизвикваше
известно недоволство у енориашите, които не можеха да бягат от службите и да оставят у съседите си
впечатлението, че са били на друга служба. Кийт се бе сблъскал с този проблем в младежките си
години, но вече през първата си година в гимназията бе започнал да посещава „Сейнт Джон― в
Спенсървил и понякога успяваше да застане близо до семейство Прентис. Беше редовен посетител и
господин и госпожа Прентис започнаха да гледат с благосклонност на присъствието му, но той се