Адеър.
Самолетът започна да се спуска. Кийт и Чарли седяха отляво, откъдето се разкриваше най-добра
гледка. Държавните и военни разпоредби забраняваха въздушното подхождане откъм изток с оглед
безопасността на Белия дом. Самолетите се приближаваха откъм север, юг и запад и спускането им бе
затруднено заради многобройните небостъргачи покрай Потомак и ограниче нията за шум в
предградията на Мериланд. Поради тази причина спускащите се откъм север самолети като техния
летяха точно над реката, което позволяваше ве ликолепен изглед.
Седналият до прозореца Кийт гледаше огрения от слънчеви лъчи град. Виждаха се Джорджтаун,
Уотъргейт, паметниците на Линкълн, Вашингтон и Джеферсън, а в далечината се очертаваше
силуетът на Капитолия. Глед ката наистина беше прекрасна и никога не му бе омръзвало да и се
наслаждава, особено след известно отсъствие.
Докато кацаха, му дойде наум, че градът упражнява върху него огромното си гравитационно
притегляне. Същата мисъл навярно беше хрумнала на Чарли Адеър, за да запази места точно от
лявата страна.
Кацнаха навреме. Нямаше двайсет и един топовни салюта, нито червен килим и оркестър, но ги
очакваше държавен линкълн и шофьорът ги откара до хотел „Хей Адамс― на Шестнайсета улица ,
само на една пряка от Белия дом.
Адеър му предложи да пийнат нещо, но Кийт отвърна:
- Днес вече беше достатъчно любезен.
- Не си го изкарвай на мен.
- Какво ще се уговорим за утре?
- Ще дойда да те взема в десет и половина.
- Малко е рано за срещата в единайсет и трийсет.
- Нали знаеш правилата в Белия дом. И половин час по-рано да прист игнеш, пак е късно.
- Ще те чакам в единайсет.
- Може да попаднем на улич но задръстване. Колата може да се повреди...
- Тогава ще идем пеш. На две крачки е, вижда се оттук.
- Единайсет без пет найсет.
- Добре. Донеси ми обрат ния б илет, иначе няма да дойда с теб.
- Ясно.
- И ми запази авт омоб ил в Толедо, Кълъмбъс или Дейтън.
- Добре. До ут ре.
Кийт влезе в прочутия хотел и се регистрира. Тъй като резервацията беше направена от Белия дом,
всички се държаха извънредно почтително. Този град, той го зна еше, живееше и дишаше с властта, а
не с политиката, както си мислеха хората. С властта.
Когато се качи в стаята си, Кийт погледна към Белия дом и огромния купол на Капитолия. Не бе
отсъствал и два месеца, но бясната енергия на Вашингтон опъваше нервите му. Прекалено много
автомобили, прекалено много надути клаксони, прекалено много хора, прекалено горещо, прекалено
влажно, всичко беше прекалено.
Помисли си дали да не позвъни на Портърови, но все още имаше вероятност да подслушват
телефона им, пък и във всеки случай нямаше причина да се обажда нито на тях, нито на сестрата на
Ани, тъй като възнамерява ше да се прибере в Охайо в петък вечер, да си е вкъщи по някое време през
нощта и да се появи у Тери преди десет в събота сутринта.
Нямаше смисъл да телефонира и на приятелите си във Вашингтон. При толкова държавни
служители в този град приятелите на човек почти винаги бяха и негови колеги. Ако живееш в
предградията, можеш да поддържаш приятелски отношения със съседите си, но в самия град
общественият ти живот е продължение на кариерата ти. Понякога получаваше писма от бившите си
колеги, но ако напуснеш бизнеса, губиш и връзките си.
Кийт си наля чаша от бара и продължи да гледа гра да, който някой неотдавна бе описал като
последната и единствена влиятелна столица в света. Можеше ли отново да живее тук? И защо? Дори
като пенсиониран държавен служител? Никога не се беше замислял за такава възможност.
В много отношения той бе един от стотиците хиляди, които краят на Студената война внезапно
беше оставил без работа. Не се различаваше и от милиони други воини в миналото, и от
победителите, и от победените, чиито услуги вече никому не бяха необходими. Но за разлика от
войниците и ветераните в песничката на Чарли Адеър, Кийт никога не се бе чувствал пренебрегнат.
Известно време наблюдаваше натовареното улично движение, после плъзна поглед към града.
Повечето хора в неговото положение, които познаваше, не си бяха отишли у дома, а бяха останали
във Вашингтон. Той, от друга страна, искаше напълно да скъса с миналото си и смяташе, че го е
постигнал. Всъщност наистина го беше постигнал. „Мога да откажа на президента. Нали за това се