Свикнал с въпросите на безброй виетнамски ветерани, шофьорът бързо отговори:
- От Фу Бай. Били ли там?
- Да. Голяма военновъздушна база.
- Да, да. Много американци.
- Ходите ли си у дома?
- Не.
- А искате ли?
Няколко секунди мъжът не каза нищо.
- Може би. Може би за малко - накрая отвърна той.
- Имате ли роднини във Фу Бай?
- 0, да. Много роднини.
- Можете ли да се върнете във Виетнам?
- Не. Не сега. Някой ден. Може б и.
Шофьорът изглеждаше на около четирийсет и пет години и Кийт си помисли, че поради една или
друга причина е персона нон грата в родината си. Навярно беше работил като държавен служител или
военен по време на стария режим, а може и да бе поддържал прекалено тесни връзки с американците
или нещо още по-ужасно, например да е служил в старата, презряна национална полиция. Кой знае?
Въпросът беше, че във Фу Бай има полицейски началник и този началник има списък, и в този списък
фигурира името на този човек. Полицейс кият началник бе нещо като виетнамски аналог на Клиф
Бакстър, само че в проблема на Кийт с него нямаше нищо политическо или философско — той си
беше чисто личен. Но резултатът си оставаше същият - някои хора не можеха да се приберат у дома,
защото други хора не ги искаха там.
- Обратно към хотела - каза Кийт.
- Да? Няма спираме?
- Не. Няма да спираме.
Когато стигнаха пред „Хей-Адамс―, Кийт даде на By Туй Хоан десет долара бакшиш и един
безплатен съвет.
- Върнете се в родината си веднага, щом можете. Не се бавете.
24.
На следващата сутрин телефонът в стаята му иззвъня и той отговори.
- Във фоайето съм - каза Чарли Адеър. - Когато си готов, слизай.
Кийт сподави няколкото саркастични реплики, които му дойдоха наум. По някое време през нощта
най-после беше осъзнал, че вината не е на Чарли.
- След пет минут и съм долу — отвърна той.
После застана пред огледалото, поправи възела на вратовръзката си и приглади сакото на
тъмносиния си костюм от италианска коприна. Ако не се смяташе спортното сако и вратовръзката за
неделната служба в „Сейнт Джеймс―, това бе първото му официално облекло след като бе напуснал
Вашингтон и видът му не му харесваше.
- Приличаш на градско конте, Ланд ри - каза той на огледалот о, излезе и взе асансьора до фоайето.
Чарли го поздрави малко предпазливо. Очевидно се опитваше да прецени настроението му.
- Ти беше прав, вината не е твоя - каза му Кийт.
- Проницателна мисъл. Да вървим.
- Билетът.
- А, да... - Чарли извади самолет ния б илет от джоба на сакото си и му го подаде. - Директен полет
до Кълъмбъс с „Ю Ес Еър―. Вътре има квитанция и за автомобил под наем.
Кийт погледна билета и видя, че самолетът излита в 19:35 и пристига в 21:05 ч.
- Не можа ли да намериш нещо по-рано?
- Това беше най-ранният директен полет, за който имаше свободни места в първа класа.
- Не държа нит о полетът да е директен, нит о да съм в първа класа. Нещо по-рано за Толедо или
Дейтън?
- За Дейтън ли? Къде е това? Виж, за резервацията се погрижиха от Белия дом. В тая посока няма
много полети, приятел. Благодари се, че е за Кълъмбъс, Охайо, а не за Кълъмбъс, Джорджия.
- Добре. Да вървим.
Излязоха и тръгнаха към очакващия ги линкълн. Валеше и шофьорът ги придружи до вратата с
чадър.
- Снощи разговарях с първия заместник на министъ ра Тед Стансфийлд - каза Чарли, когат о се
настаниха на задната седалка. - Много се радва, че си успял да дойдеш.
- Имах ли друг избор?
- Те така си приказват. Престорена смиреност. Министърът на отбраната ще те посрещне с дум ите:
„Много се радвам, че успя да дойдеш, Кийт. Надявам се, че не сме те затруднили с нещо.―
- Тогава ли да го пратя на майната му?
- Не бих те посъветвал. Той се е приготвил да те приветства, че си пак в отбора, затова ако т и каже:
„Чудесно е, че се връщаш―, ти му отговори: „Чудесно е, че отново съм във Вашингтон―, като че ли не
си разбрал точно смисъла на думите му. После ще се ръкуваш с президента. Ако са го информирали,
че се колебаеш, той ще ти каже: „Надявам се, че много сериозно ще обмис лите това предложение и
ще го приемете, полковник―. Тогава ти му отговори: „Да, господине―, тоест, че сериоз но ще го
обмислиш, а не че ще го приемеш. Схвана ли?
- Пред и бях майстор на двусмислието и специалист по безсмислените изречения, Чарли. Тъкм о
затова не искам да се връщам. Отново се уча на обикновен английски.
- Това е много обезпокоително.
- Предполагам, не си казал на Тед Стансфийлд, че не искам работата.