ме е чул.
Кийт прелисти страницата.
- Бих м огъл да уредя нещата. Ако искаш, си взем и ед на-две седмици поч ивка.
Кийт си погледна часовника.
- Но те разбирам - продължи Чарли. - Тук човек е подложен на страхотен стрес.
Кийт се зачете в някаква статия за уличните задръст вания. Минутите течаха.
- Но фактът, че ще работ иш в Белия дом... - продължи Адеър. - Приятелката ти няма ли да се гордее
с теб?
- Не - без да вдига оч и, отговори Кийт.
- Само недей ми казва, че не е съблазнително.
Кийт остави вестника.
- Чарли, правителствата идват и си от иват. Назначе нията в Белия дом са също т олкова сигурни и
трайни, колкото ездата на див мустанг. Виж, не искам да съм скептичен, но съм поставен в кофт и
положение и не ми харесва. Това би трябвало да ми е достатъчно, за да отк лоня предложението по
лични причини. Нали така?
- Да.
В този момент го повикаха.
- Полковник Ландри, президентът ще ви приеме.
- Късмет - рече Чарли.
Кийт се изправи. Всички в стаята го проследиха с пог леди, докато следваше служителя към
вратата.
Отново се качиха с асансьора и тръгнаха по коридора към Овалния кабинет. На вратата стоеше
човек от охраната, който каза:
- Още няколко м инут и.
Служителят му припомни протокола и му обясни да не стъпва на Големия печат, изтъкан на
килима.
- Да го прескоча ли? - попита Кийт.
- Не, господин полковник, заоб иколете го отляво. Сек ретарката на президента ще мине отдясно,
после вие ще продължите към бюрото. Президентът закъснява с графика си и няма да ви кани да
сядате, а ще дойде да ви посрещне на няколко крачки пред бюрото. Моля, бъдете кратък.
- Да му кажа ли, че съм гласувал за него?
Служителят го изгледа за миг, после сведе очи към списъка със срещите в ръката си, сякаш за да се
убеди, че този човек наистина фигурира в него.
Вратата се отвори и една млада секретарка го покани вътре. Двамата заедно пресякоха овалното
помещение, тръгнаха по тъмносиния килим и заобиколиха Големия печат, после се насочиха към
бюрото на президента, което се намираше пред големите южни прозорци. Кийт си отбеляза, че навъ н
продължава да вали.
Президентът излезе иззад бюрото да го посрещне, ус михна се и му подаде ръка.
- Радвам се да ви видя от ново, полковник - каза той.
- Благодаря, господ ин президент.
- Известно време отсъствахте.
- Да.
- Всичко уредено ли е?
- Не още, господин президент.
- Господин Ядзински ще се погрижи за това. Той е строг, но справедлив началник.
- Да, господин президент.
- Времената са тежки, полковник, и ние ценим човек с вашия опит и честност.
- Благодаря, господ ин президент.
- Искате ли да ме попитате нещо?
Това бе традиционният въпрос, задаван от президенти, генерали и други висши представители на
властта. Преди много време, може би преди раждането на Кийт, тези думи бяха носили действителе н
смисъл. Сега обаче, когато всички „малко закъсняваха―, отговорът винаги гласеше: „Не, г осподин
президент―. Но Кийт попита:
- Защо аз?
Президентът сякаш за миг се обърка. Секретарката се прокашля.
- Моля? - каза президентът.
- Защо сте поискали т очно аз да заема този пост, гос подин президент?
- А, разбирам. Ами, спом ням си ви като човек, койт о ме впечатли с ерудицията и проницателността
си. Радвам се, че сте тук. - Той протегна ръка. - Добре дошли в Белия дом, полковник.
Кийт хвана ръката му и каза:
- Благодаря за поканата, господ ин президент.
Секретарката го потупа по рамото, двамата се завъртяха и пресякоха овалното помещение, като
заобиколиха Големия печат.
Кийт се озова в коридора, вече без секретарката. Служителят, който го бе довел, каза:
- Благодаря, че дойдохте, господ ин полковник. Гос под ин Адеър ви очаква във фоайето.
Чарли седеше където го беше оставил. Изглеждаше малко нервен.
- Как мина? - попита той.
- Шейсет и седем секунд и, като се брои и слаломът около Голем ия печат.
Изведоха ги от Западното крило и шофьорът им побърза да ги посрещне с чадъра. На път за
автомобила Адеър попита:
- Какво т и каза?
- Нищо.
- Но смята, че си приел работата, нали?
- Да.
- Какво ще правиш?
- Ще пом исля.
- Добре. Запазих маса за обед.
Влязоха в линкълна и Чарли каза на шофьора:
- Към „Риц-Карлтън―.
Напуснаха територията на Белия дом и колата си запроправя път по мокрите улици, както
обикновено задръстени в този час.