- Ти прояви необходимата сдържаност - рече Адеър.
- Не им трябват хора, коит о са прекалено нетърпеливи да започ нат работа.
- Чарли, това не беше интервю за постъпване на работа.
- Няма значение.
- Ти би ли приел това предложение?
- Без да се колебая.
- Не трябва ли да си оставиш малко време, за да преосм ислиш живота си, приятелю?
- Нямам живот. Аз съм държавен служител.
- Започваш да ме безпокоиш.
- Ти си този, койт о ме безпокои. Влюбен ли си?
- Въпросът не е в това. Не искам да се връщам във Вашингт он.
- Даже да нямаше никаква Ани Бакстър ли?
- Край на обсъжданията.
Известно време пътуваха в мълчание. Кийт гледаше през прозореца към плъзгащия се покрай тях
град. Имаше чудесни спомени оттук, трябваше да го признае, но демократичният му инстинкт не
можеше да се примири с изключително строгата структура и твърдо установения порядък на
официален Вашингтон.
Всяко правителство, на което беше служил, започва ше със свой собствен стил, свои представи,
енергия, оптимизъм и идеализъм. Но само за година окопалата се бюрокрация отново налагаше
задушаващото си влияние и след още толкова новото правителство започваше да става
песимистично, изолирано и разяждано от вътрешни противоречия. Човекът в Овалния кабинет бързо
се състаряваше и корабът на държавата продължаваше да се клатушка без посока, но и без да потъва.
Кийт Ландри бе скочил от кораба - по-точно го бяха изхвърлили през борда и вълните го бяха
изтласкали в Спенсървил. На брега го беше посрещнала невероятно мила жена, но сега другарите му
го викаха да се върне. Ако той поискаше, жената можеше да дойде с него, но Кийт нямаше желание
да и показва истинската природа на този лъскав бял платноход, нито да я запознава с колегите си,
защото се страхуваше, че тя ще се запита що за човек е всъщност. Корабът нямаше да чака още
много, а местният вожд на острова, съпругът на жената, просто му бе заповядал да се махне.
- Понякога попадаш в такава ситуация, че даже да искаш, не можеш да се измъкнеш лесно - каза
той.
- Имаш право. Но ти винаги си проявявал невероят ната способност да попадаш в такива ситуации.
Кийт се усмихна.
- Искаш да кажеш, че го правя нароч но ли?
- Така изглежда. И обикновено го правиш сам. Дори когато се озоваваш в трудно положение заради
други хора, ти намираш начин още повече да го оплетеш. А когато ти предлагат да те измъкнат,
отказваш.
- Наист ина ли?
- Да.
- Може би е така, защот о произхождам от род на фермери, които са разчитали само на собствените
си сили.
- Възможно е. А може би прост о си ужасен инат.
- Има такава вероят ност. Може ли от време на време да ти се обаждам по телефона? Когато се
нуждая от още психоанализа.
- Ти никога не се обаждаш на никого. Аз ще ти поз въня.
- Трудно ли ти беше да работиш с мен?
- Остави. - Чарли замълча за момент. - Но б их дал всичко, за да се върнеш.
- Защо?
- Никога не си провалял никого. Никога. Пред пола гам, че сега си попаднал в същата ситуация. Но
убежденията ти вече са други.
- Да... промениха се някъде по пътя между Спенсървил и Вашингт он.
- Опитай да минеш напряко. И като става дума за това, прист игнахме.
25.
Влязоха в хотел „Риц-Карлтън― и отидоха в „Джоки Клъб―. Метр д’отелът позд рави Чарли по име.
Докато ги придружаваше до маса за двама в дъното, всички извръщаха глави към тях.
Кийт знаеше, че това е един от най-престижните вашингтонски ресторанти. От откриването му
бяха минали повече от трийсет години и сред първите му клиенти се нареждаше Джаки Кенеди.
Беше тъпичко мъжко заведение, но изглежда, жените харесваха храната и оказваното им внимание.
Всъщност Вашингтон изобщо си бе мъжки град, въпреки че борбата за равноправие на жените беше
започнала именно от столицата. Някои жени тук определено притежаваха власт, но фундаменталните
разбирания на града изоставаха далеч зад публичните заявления. Кийт зна еше, че младите красив и
жени са нездравословно много повече от връстниците си от другия пол. А и властта действаше като
афродизиак и мъжете я притежаваха. Жените, пристигнали във Вашингтон от провинцията, за да
работят като секретарки, често се задоволяваха да се греят на отраженията на властта. С други думи,
жените в официален Вашингтон бяха като мебели и им стигаше от време на време да ги лъскат и
поизтупват от праха. Всички го отричаха, разбира се, но това бе истина.