Атмосферата се променяше, но освен няколкото бога ти и влиятелни стари вдовици, в „Джоки
Клъб― не обядваха много други жени.
Кийт не идваше често тук, но все пак беше забелязал, че в ресторанта няма политическо
разделение. Човек можеше да срещне както Барбара Буш и Нанси Рейгън, така и лидерите на
движението за граждански права на чернокожите Върнън Джордън и Джеси Джексън. Имаше и
много медийни звезди и Кийт видя Майк Уолъс и Джордж Уил. Изглежда, хората си водеха наум
бележки кой с кого обядва.
- Някоя важна лич ност няма ли да ни окаже честта да се присъедини към нас? - попита той. -
Разочароваме всички тези хора.
Чарли запали цигара.
- След няколко седмици и т и б и могъл да станеш из вестен и да облечеш генералска униформа.
- Генералите са нещо обичайно в този град , полковниците са момчета за всичко, а аз и без това вече
не нося униформа.
- Така е. Но можеш да накараш секретарката си да позвъни и да каже: „Обаждам се от Белия дом.
Бих желала да резервирам маса за генерал Ландри.―
- Прав си - това е почти също толкова важно, колкото и самата работа.
- Помисли и за още нещо - с повишението и трийсетгодишния ти стаж пенсията ти почти ще се
удвои и можеш да си живееш чудесно. Когато се пенсионираш, ще си още съвсем млад.
- Какво т и е, Чарли?
- Искам да останеш тук.
- Но няма да съм при теб. Ще съм оттатък улицата.
- Искам да имам приятел в Белия дом.
- Аха. Мот ивът.
- Мисля и за твоите интереси.
- Оценявам го.
Сервитьорът дойде и Кийт си поръча двоен скоч с лед. Чарли си взе обичайната водка.
- За утре съм ти направил резервация за „Фор Сизънс― - каза Адеър. - Реших, че би искал да си в
Джорджтаун.
- Кой плаща за всич ко това?
- Белият дом.
- Включително за хотела, в който ще се настаня с омъжената си приятелка ли?
- Така или иначе, ако утре вземеш полета в два и пет найсет от Толедо, към пет би трябвало да си в
стаята си. Ще ти се обадя и всички ще вечеряме в Джорджтаун.
- Добре.
- В понеделник ще направим чудесна об иколка на града и до вт орник вече ще сте взели решение.
- С други думи, не се налага да съм на работа в поне делник сутрин, така ли?
- Ще се погрижа за това. Ще ви намерим хотел, докато се устроите някъде. Ще уредя въпроса.
- Благодаря.
Кийт прегледа менюто.
- С повишението ще можеш да си позволиш къща в Джорджтаун - каза Чарли.
- Съмнявам се.
- Колко получава един б ригаден генерал? Около осемдесет и пет хиляди, нали?
- Там някъде. Внимателно ще обм исля въпроса.
- Склонен ли си да приемеш?
- Стига за това. Опитвам се да чета менюто.
Донесоха напитките им и Чарли вдигна наздравица.
- За всички нас, които служим, в м иналот о, настоя щето и бъдещето.
- Наздраве.
Сервитьорът взе поръчките им.
- Снощи разговаря ли с приятелката си? - попита Адеър.
- Тя живее със съпруга си.
- А, да. - Той се подсмихна. - На Тед едва не м у пад на ченето, когато му каза. Беше адски смешно.
Не знаех, че ще го изтърсиш. Всъщност защо го направи?
- Въпрос на настроение.
Припомниха си старите времена, поговориха за света след Студената война, замислиха се за
бъдещето. Донесоха поръчката и двамата започнаха да се хранят. Всъщност Кийт се чувстваше
чудесно. Харесваше Чарли Аде ър, харесваше му да обсъжда сериозни въпроси, харесваше скоча и
пържолата си. Не можеше да си представи отново да живее тук, но знаеше, че би се върнал в разуз -
наването, някъде извън страната, може би на място, където наистина щеше да е от полза, но нямаше
представа къде може да е това. По ирония на съдбата обаче се бе изкачил прекалено нависоко в
йерархията, за да се занимава с оперативна работа, а ако откажеш на президента, недей и помисля за
друга служба. И дори да успееше да получи назначение отвъд океана, нямаше да е честно да постъпи
така с Ани. Двете и деца учеха в колеж в Охайо и семейството и живееше в Спенсървил. Кийт
трябваше да започне да мисли като цивилен гражданин с лични отговорности и ангажименти.
- Защо все още смятаме, че трябва да сме световни полицаи? - попита той.
- Защото все още разполагаме с милиони служители, м илиони квадрат ни метри канцеларска площ
и Конгресът ни е гласувал милиарди долари - без колебание от върна Чарли. - Това няма нищо общо с
идеализма, а само с канцеларската площ. Ако се оттеглим от светов ната сцена, Вашингтон ще се
превърне в призрачен град и „Джоки Клъб― ще бъде затворен.
- Доста цинич на позиция. Можем да работим по вътрешни проблем и. Провинцията ум ира.