Кийт не за пръв път изпадаше в такова затруднение и разбираше, че няма смисъл да се ядосва. По
друго време и на друго място положението можеше да е критично, дори на живот и смърт. Сега
просто беше важно.
Минаваше осем и петнайсет, а той имаше среща в десет сутринта в западната част на Охайо.
Обмисли възможностите си. По въздуха пътят бе около четиристотин и осемдесет километра, по-
малко от двучасов полет до Кълъмбъс, малко повече от Толедо, Дейтън или Форт Уейн, Индиана.
Във всеки случай, ако успееше да вземе самолет към пет сутринта, в десет щеше да стигне до
Спенсървил, но ако се отбиеше във фермата си, щеше да закъснее с няколко часа. И все пак можеше
да се обади на сестрата на Ани и да съобщи, че се е забавил.
Но имаше голяма вероятност да не излети навреме. Освен това билетът му беше за Националното
летище.
Той излезе от бара и отиде на гишетата за автомобили од наем, пред които чакаха дълги опашки.
Нареди се на тази пред „Ейвис― и най-после дойде неговият ред.
- Имате ли резервация, господ ине? - попита млад ият служител.
- Не, но м и трябва автомоб ил. Какъвто и да е.
- Съжалявам, т ук нямаме абсолют но нищо и през нощта не се очаква да се появи.
Кийт вече бе отписал тази възможност, но внезапно попита:
- Ами вашата кола? Пътувам за Охайо. Дотам е десет часа. Ще ви дам хиляда долара и м ожете да
спите на задната седалка.
Младежът се усмихна.
- Съблазнително, но...
- Помислете. Поразпитайте наоколо. Ще чакам в бара.
- Ще поразпитам.
Кийт се върна в бара и си взе още една бира. Вече беше полупразно - хората се отказваха да чакат и
самолетните компании насочваха притежателите на билети към близките мотели.
В десет в заведението влезе младежът от „Ейвис―.
. Поразпитах - каза той, - но никой не пътува за там. Най-добре опитайте с влак.
- Благодаря. - Кийт му подаде двайсетдоларова банкнота, но той не я прие. В повечето части на
света човек можеше да купи с долари примиер-министъра заедно с колата му. В Америка парите все
още имаха думата, но хората си вършеха работата без подкуп и понякога дори без бакшиш. И все пак
неговият проблем трябваше да има някакво решение.
Той се замисли. Както се бе убедил през годините, имаше много начини да напуснеш някой град.
Но затварянето на летищата поради лошо време, артилерийски обстрел или бунтовници по пистите
поставяше на изпитание сухопътния и морския транспорт.
Можеше да се обади на сестра и и да обясни положението, но това щеше да означава
преждевременно да се признае за победен - или още по-лошо, че му липсва въображение. И тогава му
хрумна нещо.
Той излезе от бара и отиде при външните телефони. Там също имаше опашка и се наложи да чака.
В десет и половина успя да се добере до една от кабините и набра домашния номер на Чарли
Адеър, но му отговори телефонен секретар.
- Чарли - каза Кийт, - заседнах на лет ището. Навъ н бушува ураган, в случай че не си забелязал.
Прати кола да ме върне в хотела. Позвъни на летището. Аз съм на „Дълес―, не на Националното.
После се настани в чакалнята и се зачете във вестник, за да чуе, когато повикат името му. Знаеше,
че Адеър ще получи съобщението му, защото в техния бранш хората проверяваха телефонния си
секретар от мобифон поне веднъж на час. От това зависеше свободният свят. Или поне бе зависил.
В единайсет без пет повикаха по високоговорителите господин Ландри. Той вече бе открил на й-
близкия обществен телефон и вдигна слушалката.
- Господин Ландри - разнесе се мъжки глас, - тук е Стюарт, вашият шофьор от сут ринта. Господин
Адеър ми позвъни и...
- Къде сте в момента?
- Тук съм, на „Дълес―. Мога да ви чакам точ но пред залата за заминаващи на „Ю Ес Еър―.
- След пет м инут и. - Кийт бързо закрачи към изхода. Видя Стюарт, сивокос петдесетинагодишен
мъж, да стои до линкълна и отиде при него. Шофьорът сложи чантата му в багажника и Кийт седна
на предната дясна седалка.
- Отзад няма ли да ви е по-удоб но, господ ине?
- Не.
Стюарт седна зад волана и потегли по рампата.
- Благодаря - каза Кийт.
- Това м и е работата, господ ине.
- Женен ли си, Стюарт?
- Да, господине.
- Съпругата ти с разбиране ли се от нася към теб?
Шофьорът се засмя.
- Не, господине. - Той бавно шофираше в силния дъжд и следваше табелите, упътващи към изхода
на летището.
- Какви нареждания си получ ил? - попита Кийт.
- Да ви откарам във „Фор Сизънс―, господине. Запа зили са стая за вас. Всичко е пълно заради