двамата искаме едно и също.
- Възможно е. Трябва да си тръгвам.
- Защо?
- Той може да се прибере вкъщи по всяко време. Та къв си е. А ако си направи т руда да м и каже
кога ще се върне, винаги си пристига няколко часа по-рано, сякаш очаква да ме завари в леглото с
разносвача на мляко или нещо подобно.
- А не може ли да е фермер? Хайде да идем у вас и наистина да му дадем повод да се ядоса.
Тя отново сподави усмивката си.
- Просто се отбих да те видя преди да заминеш и ис ках да се запознаеш с Дениз.
- С кого?
Ани повика кучето и то дотича при нея, облиза ръката и, после подуши Кийт и се изправи с лапи на
коленете му. Той приклекна и започна да си играе с него. Приличаше на териер с щръкнала козина.
Тя го погледа известно време, после попита:
- Спом няш ли си?
Кийт озадачено вдигна очи към нея.
- Всъщност това е Дениз Четвърта.
И тогава той си спомни - през лятото на шейсет и трета и бе подарил кученце и го бяха нарекли
Дениз, заради един хит от онази година. Кийт се изправи.
- Това да не е...
- Това е праправнучката на Дениз. Самата тя умря някъде през седемдесет и трета, но аз задържах
едно от кученцата и и го кръстих Дениз Втора, после тя роди и така нататък... аз... беше нещо като
спомен, предполагам... всъщност беше сантиментално и глупаво... нали ни знаеш какви сме селските
момичета... - Ани погледна кучето, което дърпаше връзките на обувките му, пос ле вдигна очи. -
Кучешкият живот е кратък, но... те не си създават проблеми.
Той сведе очи към Дениз, осъзнал, че това куче представлява невероятен символ на обич и вярност.
- Не мога да повярвам, че си го направила.
- Не ми оставаше много... — Тя се опита да се усмихне. - Само ако Клиф знаеше... самият той има
кучета, но Дениз е моя и го мрази. Всъщност всички го мразеха. Веднъж старата Дениз го ухапа. -
Ани се засмя. - Всички кучета имат добра преценка.
Тя отново се усмихна.
- Веднъж той ме попита откъде съм взела Дениз и аз му отговорих, че ми я е дал моят ангел
пазител.
Кийт кимна, но не каза нищо. Кучето избяга нанякъ де. Навярно бе подушило или чуло нещо в
плевника. В главата му нахлуха спомени, но той предпочете да мълчи, за да не го издаде гласът му.
Замисли се за деня, в който за пръв път забеляза Ани Прентис в училище, после за лятото, пре з
което започна да я ухажва, за дългите разходки, за сладоледите в града, за кината, в които седяха,
хванати за ръка, за първата им целувка. Сексуалното напрежение едва не го беше подлудило, а по
онова време нямаше никакъв шанс наистина да го направят. И все пак една нощ, когато семейството
и отсъстваше и той отиде при нея, двамата седнаха на верандата и Ани мълча почти половин час.
Отначало разсеяността и го раздразни, после по някакъв начин, който дотогава не бе разбирал, без
думи, докосване или поглед, тя му показа, че иска да се любят. Това толкова го уплаши, че той едва
не си тръгна. Но не го направи. Просто и каза: „Хайде да идем в твоята стая―. Тази нощ завинаг и
промени живота му.
Няколко дни по-късно и подари кученцето. Тогава не знаеше, че може да и подари цветя, и през
годините подаръците му към жените бяха по-съществени, както и тези, които получаваше от тях. Но
кученцето беше първото нещо, което даваше на момиче, а онова, което тя му бе дала в замяна -
самата себе си, - беше най- прекрасният подарък в живота му.
- Никога не си ми писала за Дениз - каза Кийт.
- Аз... Не можех да изм исля повод да ти спомена за нея, без да изглеждам сълзлива. - Ани си пое
дъх и го погледна под гаснещата дневна светлина. - И... тези кучета всеки ден ми напомняха за теб. -
Тя се усмихна. - Да не се обидиш?
- Не, просто нямам думи.
- Прекалено съм сантиментална... Ще т и издам още една тайна - в къщата на сестра ми имам цял
куфар със спомени за Кийт Ландри... любовни писма, снимки, годишниците от гимназията и колежа...
подаръци за свети Валентин, картички за рождени дни, плюшено мече... имах и други неща и проявих
глупостта да ги взема със себе си, когато се омъжих. Той откри кутията - не писма и снимки, нищо
подобно, просто дребни подаръци и сувенири, които с и ми купувал, и предполагам, е разбрал, че не
са от приятелките ми. Изхвърли ги. Не му казах нищо, защото исках да съм му вярна жена. Но ако
преди само подозирах, тогава най-после разбрах, че не съм се омъжила за когото трябва. - Ани
замълча за миг. — Вече трябва да тръгвам.