Слязоха. Той извади от куфарчето с инструменти две отвертки и свалиха регистрационните номера.
- Така. Утре сутрин ще има да превъзнасят добрата автомобилна фея. А сега да се поразходим. Ако
те интересува, разстоянието е точно два километра и двеста и петдесет метра.
Закрачиха обратно към мотела. Кийт пъхна номерата под колана си и ги скри под якето.
- Ще се върнем ли за колата утре сут рин? - попита тя.
- Възможно е.
Стигнаха до заведение на „Бъргър Кинг―.
- Гладна ли си?
- Не, стомахът ми се е свил на топка.
- Трябва да се отпуснеш. Хайде, ела.
Влязоха, взеха си хамбургери, кола и пържени картофки и седнаха на една от масите.
- Толкова ли е романт ич но, колкот о си м ислеше? - попита Кийт.
Ани се усмихна.
- Когато съм с теб, магистралата ми прилича на Виа Венето.
- Недей, ще повърна.
Тя се засмя и Кийт постави длан върху нейните.
- Вече всичко е наред.
Ани кимна.
Започнаха да се хранят и той откри, че е гладен, тя също. Кийт си погледна часовника. Винаги е
полезно да се поразходиш навън, след като си вземеш стая. Поня кога ченгетата проявяват
непредпазливост, докато те чакат да се върнеш.
- Внимавай да не си глътнеш мустаците - подразни го Ани.
Той се усмихна.
- Харесвам те.
В десет часа Кийт каза:
- Хайде да се поразтъпчем, за да смелим картофките.
Излязоха и пресякоха магистралата на светофара.
Нямаше други хора, но в тези краища на Америка пешеходците бяха достатъчно рядко срещана
гледка и привличаха вниманието, така че той ускори крачка. Ани се опита да не изостава.
Наближиха изключената реклама. Кийт забави ход и я хвана под ръка. Край улицата, която водеше
към мотела, имаше денонощен магазин и той я поведе към паркинга.
- Искаш ли да влезеш и да купиш нещо за по-късно?
- Не. Не се откъсвам от теб.
- Добре. Ще постоим тук няколко м инут и.
Изчакаха пет минути, после тръгнаха към мотела и се насочиха към стая 7. Ако ченгетата бяха тук
или наоколо, вече бе прекалено късно, затова Кийт влезе сам. Нищо не изглеждаше размествано.
Ани, също влезе, заключи и сложи резето.
Той хвърли ключа на нощното шкафче, остави регис трационните номера на бюрото и я погледна.
- Ти си ист инска актриса.
- А ти си удивителен. - Ани му свали оч илата, отле пи м устаците му и го целуна.
Всъщност Кийт беше доволен от действията си, които някога му бяха втора природа. Сега
трябваше да помисли за по-нататък, но поне знаеше за какво да мисли.
Ани разопаковаше сака си в банята. Той разтвори завесите и погледна към паркинга. Всичко
изглеждаше наред, но той имаше натрапчивото чувство, че отново се намира в Източен Берлин.
До този момент бе направил каквото можеше. Дори изборът на летището в Толедо беше правилен,
въпреки незначителния проблем, че бяха пропуснали последния полет. Единствената му истинска
грешка бе спонтанното му решение да избягат - да се подчини на чувствата, вместо на разума си. Но
през последните два месеца всъщност беше правил тъкмо това. И се чувстваше чудесно. Но трябваше
да плати цената. След първата му импулсивна постъпка цялото му умение - целият длан Б - целеше
единствено да компенсира щетите. Той отново погледна към паркинга. „Всичко изглежда наред.
Всичко е наред...―
В стаята нямаше столове, затова той седна на леглото и си събу обувките. После се замисли за
сутринта. Нямаше начин да отидат на летището в Толедо, разбира се, както и на никое друго.
Заповедта за издирване заради отвличане на съпруга на полицейски началник и майка на две деца
беше достатъчно сериозна, за да държи нащрек всяко ченге в този и съседните щати, освен ако -
както бе споменал на Ани — щатската полиция не хва неше в крачка Бакстър. Но Кийт нямаше
веднага да разбере.
Най-добрата му възможност беше просто да напусне щата. А най-добрият начин да го направи бе
да изчака докъм седем-осем сутринта, когато започваше нормалният, оживен работен ден, и да вземе
такси до Толедо - достатъчно голям град, за да изчезнат в него. Не може ше да наеме автомобил и не
искаше да открадне, за да не усложни проблемите си.
Не можеше да става и дума за влак или автобус, но имаше няколко други възможности - да наеме
лимузина, чартърен самолет или лодка до някое пристанище на Големите езера извън щата. Щеше да
плати в брой, нямаше нужда да разкрива самоличността си с кредитна карта, и единственият въпрос,
който можеха да му зададат, беше: „Къде желаете да отидете?―