- Давай напред. Бавно.
Блейк се подчини. Интервалите между пиукането се увеличиха и сигналът започна да отслабва.
- Направи обратен завой и карай назад.
- Слушам.
Излязоха на платното и спряха по средата на магистралата. Пиукането се усили.
Бакстър погледна напред и го видя.
- Хм, проклет да съм. . хей, Б лейк, къде можеш да скриеш игла?
- В копа сено.
- Не, в кут ия с други игли. Карай натам.
Трябваха им няколко минути, за да открият тъмнозеления шевролет, и дори тогава не можеха да са
сигурни, че е същият, защото нямаше регистрационни номера. Бакстър бръкна под задната броня и
извади магнитния предавател - правоъгълно устройство приблизително с големината на пакет цигари
и с къса антена.
- Доб ре... - После го изключ и и пиукането от прием ника в техния авт омобил секна. - Какво ще
кажете за това?
Блейк сияеше, Круг и Уорд с възхищение гледаха шефа си. Всички щяха да са много по-доволни,
разбира се, ако бяха открили колата край някой мотел или ресторант. Кийт Ландри и Ани Бакстър
очевидно не бяха в магазина на „Шевролет―. Блейк пръв отбеляза това и попита началника си:
- Къде смятате, че са отишли?
- Не са далеч.
- Може да са откраднали някоя кола оттук, шефе - отвърна сержантът.
- Възможно е... но са свалили номерата на тази. Защо им е да го правят, ако са продължили за
Кливланд или някъде другаде? Не... Мисля, че са наблизо, някъде, докъдето могат да стигнат пеш, и
че не са искали полицията да свърже автомобила с тях. Някой да има други идеи?
- Може да са взели такси или автоб ус оттук, шефе - предположи Круг. - И да са отишли в Толедо.
Бакстър кимна.
- Възможно е. Такси или автоб ус. Може. Но е малко вероятно. Според мен са от ишли в мотел, в
някое от ония места, дето стават само за чукане, оставили са си багажа и после са се избавили от
колата. Онзи тип е имал късмет и е постъпил хитро, когато е видял магазина на „Шевролет―. Да. Те са
някъде съвсем наблизо. Може да са на открито, но най-вероятно са в мотел, където не трябва да
използват кредитна карта. Да. Добре, Круг, двамата с Уорд поемате тази страна на магистралата и
започвате да проверявате мотелите обратно към летището. Ние с Блейк взимаме източната страна.
Ако откриете нещо, повикайте ме. Мен и никой друг. Използвайте клетъчния телефон. Действайте.
Блейк и Бакстър потеглиха към летището, минаха покрай „Шератон― и наближиха „Холидей Ин―.
- Продължавай - каза Бакстър. - Ще спираме само в малките мотели.
- Ясно.
Бакстър се замисли. Кийт Ландри беше задник, но се оказваше много по-умен, отколкото си бе
мислил. Обаче можеше и да не е чак толкова умен. Разбираше, че отдавна не е вършил истинска
полицейска работа, но след близо три десетилетия служба си спомняше нещичко и неохотно
признаваше, че си има работа с професиона лист. Зачуди се с какво се е занимавал Ландри и реши, че
няма нищо общо с Природозащитната служба на САЩ. Но Ландри не бе предвидил вродения
хищнически инстинкт на врага си. На Бакстър му липсваше опит, но интуицията му го
компенсираше. Той беше най-добрият ловец в мичиганските гори. Имаше шесто чувство къде се крие
животното, можеше да подуши кръвта му и да прочете мислите му, да познае дали ще избяга, или ще
се бие, или пък просто ще остане замръзнало на място и ще чака съдбата си. Хората, смяташе
Бакстър, не бяха много по-различни.
После се замисли за жена си и се опита да разбере как е извършила всичко това, без да я усети.
Беше изпитвал подозрения, но това не бе нещо необичайно за него. Някак си го беше надхитрила. И
дълбоко в себе си разбираше, че след тези двайсет години тя отлично го позна ва. Когато се
оплакваше от нея на други жени, никога не казваше: „Съпругата ми не ме разбира―.
Не искаше да мисли за Ани и Кийт Ландри, но в известен смисъл го правеше. Понякога си я
представяше — госпожа Съвършенство, госпожа Хористката, госпожа Самата добродетел - как се
чука с други мъже. Това винаги бе най-ужасният му кошмар и сега се превръща ше в действителност:
- Ландри и жена му лежаха някъ де голи, смееха се и се любеха. Ландри беше отгоре и и тя го
обгръщаше с крака. Тази мисъл го влудяваше. И правеше решението му непоколебимо.
Подминаха изключеното табло на някакъв мотел и след малко Бакстър каза:
- Чакай! Намали скоростта. Спри отстрани.
Блейк се подчини.
За миг Бакстър остана неподвижен. Бе му просветна ло нещо, но не знаеше какво.