чатала. Стори му се, че другият го гали по тестисите. Помисли си, че си въобразява, но после разбра,
че е истина. Гласът на ченгето продължаваше успокоително да шепне: - Е, просто ще отнесем тези
неща вкъщи и през остатъка от живота си ще можеш да се чудиш кой ги е взел, кой чука жена ми и
кой никога повече няма да я чука...
Кийт заби два пръста в дясното му око. Бакстър изкрещя и се претърколи назад, скрил лицето си в
шепи.
Разнесоха се припрени стъпки, чуха се на прегнати гласове и той видя, че Уорд и другият полицай
измъкват шефа си навън.
Не усещаше болка, само силен екот в главата, и имаше чувството, че очите му всеки момент ще
изхвръкнат от орбитите си. Пригади му се и щеше да загуби съзна ние, но знаеше, че трябва да се
сдържи, за да не се удави в съдържанието на собствения си стомах. Някак си успя да се претърколи
на една страна чак тогава се почувства в достатъчна безопасност, за да си позволи да припадне.
35.
- Кой ден сме?
- Първо вие м и кажете името си - отвърна сестрата, - после ще ви кажа кой ден сме.
Кийт реши, че сделката е честна.
- Кийт Ландри.
Тя се усмихна.
- Днес е вторник. Докараха ви в неделя през нощта - всъщност в понеделник сутрин.
Той погледна към слънцето през прозореца.
- Сутрин ли е, или след обед?
- Мой ред е да задам въпрос. Кой е президент на Съединените щат и?
Кийт и каза и прибави:
- Той е чудесен човек. Миналата седмица си побъбрихме с него.
Сестрата се намръщи.
Той разбра, че отговорът не е подходящ за ранен в главата пациент.
- Майтапя се.
Тя кимна.
Кийт се опита да седне, но жената го спря с ръка на рамото му.
- Лежете неподвижно, господ ин Ланд ри.
Беше към трийсет и пет годишна, пълна, с добродушно лице, но достатъчно опитна, за да е строга,
ако пациентът и започне да се закача.
- Колко е часът?
- Осем и пет найсет сутринта. Бяхте в безсъзнание около трийсет и шест часа.
- О... - Виеше м у се свят и всич ко го болеше, но иначе му се струваше, че е наред. Помъч и се да си
спомни точно какво се е случило и успя да възстанови отделни моменти, но паметта му бе като
строшена порцеланова чаша, чиито парчета трябваше да залепи едно за друго.
- Какъв е адресът ви? - попита сестрата.
Той и каза, а тя продължи да му задава подобни въпроси. Записваше отговорите му на лист хартия.
Искаше му се да помисли за случилото се, но жената не спира ше. Накрая си спомни последните една-
две минути преди да изгуби съзнание и спусна ръка под завивките между краката си.
- Добре съм - каза Кийт.
- Да. Жизнените ви признаци са наред, отговорите ви също...
- Чудесно. Тръгвам си. - Той понеч и да седне и тя от ново сложи ръка на рамот о му.
- Не мърдайте, господ ин Ланд ри, иначе ще се наложи да повикам помощ.
- Добре. Кога мога да си от ида?
- Когато ви изпишат лекарите. В момента неврологът е на визитация.
- Ясно. Къде са ми вещите?
- В онзи шкаф.
- Телефонът работ и ли?
- Не. Искате ли да наредя да го включат?
- Да, моля ви. Знаете ли какво м и се е случ ило? - попита я Кийт.
Сестрата забави отговора си.
- Разбрах, че са ви нападнали.
- Точ но така. Бях с приятелката си. Знаете ли нещо за нея?
- Не, освен че в багажа ви има някои женски неща. - Тя замълча за м иг. - Докара ви полицейска
линейка. Полицаите са направили списък на всичките ви лични вещи и ги донесоха тук. Ако се
безпокоите, по-късно можем да ги прегледаме заедно.
- Не. Трябва ми само портфейлът. Бихте ли ми го донесли?
- По-късно.
Той се замисли, после я попита:
- Полицията иска ли да ме разпита?
- Да, помолиха да им съоб щим, когато сте в състояние.
- Добре. Но не днес.
- Ще видим.
- Какво е състоянието ми?
- Ами... благоприят но.
- Прегледаха ли ме на скенер?
- Да. Имате фракт ура на челот о, някои вътрешни въз паления... докторът ще ви обясни всичко.
Кийт продължи да я разпитва, но сестрата очевидно не желаеше да му дава конкретна информация
и само описа най-общо нараняванията му - травми на слънчевия сплит, дясното рамо, лявата ръка и
главата, няколко контузии и така нататък. Той реши, че ако успее да се изправи и облече, ще е
достатъчно добре, за да си тръгне.
- Къде всъщност се намирам? - попита я Кийт.
- В окръжна болница „Лука― край Толедо.
Кийт кимна. Намираше се в ръцете на местната власт и това включваше полицията, която го
смяташе или за жертва, или за беглец, а може би и за двете.
- Ще попитам доктора дали можете да приемате твърда храна - каза тя. - Искате ли да закусите?