„По дяволите!―
- Какъв цвят е неговият форд? - попита Кийт.
- Черен. - Полицаят му даде регист рационния номер и прибави: - Зарежете тая работа, Ландри.
Стойте надалеч оттук. Търсят ви, а Бакстър отдавна го няма.
- Да, но може би и аз ще замина за Флорида.
- Следващия път ще ви уб ие. Другите момчета, които бяха с него, казват , че оная нощ едв а успели
да му попречат.
- Още вед нъж благодаря. - Кийт затвори и се върна в буса. Чък пиеше нещо безалкохолно и ядеше
поничка.
- Има и за тебе - каза младежът.
- Благодаря. Карай наляво.
- Няма проблем. — Чък излезе от паркинга и отбеляза: - Това не е пътят за Лима.
- Не. На онзи светофар пак наляво.
- Ясно. Не искам да ти се бъркам, но имам чувството, че нещо те безпокои.
- Не, добре съм, Чък. Всъщност телефонният разговор, който току-що проведох, възвърна вярата
ми в човешката раса.
- Наист ина ли? Съжалявам, че съм го пропуснал.
- Но внимавай да не пропуснеш завоя. Давай наляво.
Поеха на юг навътре в окръга.
Кийт се замисли за получената от Скенли и Тери ин формация. Ако хронологията на полицая бе
вярна, а тя най-вероятно беше такава, в понеделник вечер Ани не бе телефонирала на сестра си от
Спенсървил, а от Сивото езеро. Ако бяха тръгнали от града към три през нощта, Бакстър трябваше да
е пристигнал в хижата към деветдесет, след като се беше отклонил, за да подпали къща та във
фермата. На сутринта бе позвънил на децата си от езерото, после беше накарал Ани да се обади на
сестра си, навярно след като бе разбрал, че тя трябва да потвърди версията му поне пред един член на
семейството си. Кийт отново си помисли, че Бакстър е не само жесток, но и хитър. Ужасна
комбинация.
Нямаше представа какво става на Сивото езеро, но знаеше, че копелето не я е завело там, за да се
помирят. Опита се да намери известна утеха в уверението на Ани, че може да се справи с него. Но
всъщност след онова, което мъжът и беше видял - жена си и любовника и голи в леглото, Кийт бе
убеден, че Бакстър е превъртял. Ако му беше останала и капка здрав разум, нямаше да отвлече
собствената си съпруга и да остави след себе си такава каша, а щеше да остане, за да спаси работата и
репутацията си. Очевидно беше разбрал, че с него е свършено и че няма какво да губи.
Той нямаше да я убие, не. Но щеше да я накара да съжалява, че не е мъртва.
Кийт упъти Чък към магистралата, после продължи да го насочва.
- Откъде познаваш този район т олкова доб ре? - попита младежът.
- Тук съм роден.
- Да не се майтапиш? З начи си от Охайо! Дай лапа, приятел!
Кийт бе принуден да затвърди новото приятелство и двамата си стиснаха ръце.
Няколко минути по-късно наближиха дома на Портърови. Не се забелязваха нито полице йски
автомобили, нито други коли.
- Спри тук, Чък.
Младежът спря в отбивката.
- Благодаря, приятел - каза Кийт. - Дот ук съм.
- Това не е Лима.
- Не. Дадох ти шейсет, ето ти още двайсет. Ще се вид им следващия път , когато дойда в Толедо.
- Дано. Благодаря.
- Страхотен бус имаш — каза Кийт.
- Нали?
Кийт бързо се насочи към задната част на къщата. В градината нямаше никого, но задната врата не
беше заключена. Той влезе вътре и извика, но не получи отговор. Остави куфарчето си на кухненския
плот, заключи вратата, после излезе в коридора и направи същото с предната.
Върна се в кухнята, отвори хладилника, взе си бутилка портокалов сок и парче кейк и го изяде.
Усети, че стомахът му се надига, но успя да не повърне. Определе но не се чувстваше добре и
действаше само на адреналин и омраза.
Нямаше представа къде са Портърови и кога ще се приберат, но всъщност се радваше, че ги няма.
По някое време спенсървилската полиция, шерифите или конните ченгета щяха да се появят и се
налагаше да побърза. До северен Мичиган имаше близо петстотин километра път. И за играта, която
бе започнал, му тряб ваше пушка, автомобил, дрехи и други неща.
Кийт излезе в предното антре и започна да се качва по стълбището. В този момент на вратата се
почука.
Той бързо отиде в дневната и надникна през прозореца. Пред къщата беше спрял автомобил на
спенсървилската полиция.
В колата нямаше никого, така че въпросът бе колко ченгета има наоколо. Според Скенли
полицаите патрулираха по един. Отново се почука, този път по-настоятелно.
Нямаше нужда да отговаря, разбира се, но ако беше някой от мъжете, придружавали Бакстър в
мотела, Кийт искаше да му каже едно „здрасти― и може би да вземе назаем автомобила и оръжието