мислил. Сякаш отново изпълняваше бойна задача и макар че след гимназията и Виетнам пътищата на
Били Марлон и Кийт Ландри се бяха разделили, сега двамата пътуваха заедно и с една и съща цел.
- Ще ст игнем до северен Мич иган, лейтенант - каза Б или. - Хей, в онуй писмо се беше подписал
като „полковник―. Такъв ли си вече?
- Понякога.
Марлон се засмя.
- Наист ина ли? Аз съм сержант. Преди да се уволня имах три нашивки. Страхот но, а?
- Трябва да си бил добър войник.
- Бях... наистина.
Няколко минути пътуваха в мълчание, после Кийт каза:
- Може да са блокирали шосето на границата на окръга.
- Да, зная. Но има предостатъчно черни път ища. Не могат да блокират всичките.
- Така е. Дай да решим по кой да минем.
- Знам един. Шосе 18 - всъщност черен път и об икновено е кален заради лошото отводняване.
Много автомобили засядат по него, а кретените на Бакстър няма да си прежалят взетите на изплащане
от „Бакстър Мотърс― колички. - Били се засмя. - Задници.
Той пое на запад по един фермерски път, после зави надясно, насочвайки се на север по изровеното
и настлано с чакъл шосе 18.
Десетина минути по-късно царевицата свърши и се озоваха в район, покрит с блатна трева. Пътят
стана кален и хлъзгав.
- Излязохме от окръг Спенсър - съобщи Б или след малко.
Кийт не бе забелязал знак, но реши, че Марлон познава околността.
Продължиха на северозапад по различни пресичащи се градски и окръжни шосета през безкрайни
царевични полета, пасища и ливади. Кийт предполагаше, че никога повече няма да се върне тук, и
поглъщаше с поглед всичко: пътните знаци, фамилните имена, написани на плевници и пощенск и
кутии, растенията и животните, хората и автомобилите, къщите, усещането за тази земя, чиято цялост
струваше много повече, отколкото сборът от отделните й части... „И краят на нашите скитания ще е
там, откъдето сме тръгнали, за да познаем мястото за пръв път.―
Пътуваха половин час почти без да разговарят за друго освен за пътя и полицията.
Кийт разгледа картата и видя, че повечето от мостовете над Моми се намират в по-големите
градове по реката, а не искаше да минават през населени места. Накрая откри мост край селце ,
наречено Завоя, и попита Били за него.
- Да - отвърна Марлон, - мостът още си стои. Има някакво ограничение на тонажа, но ако настъпя
газта, ще сме оттатък преди да падне.
Кийт не бе убеден, че Били разбира нещо от физика, но си струваше да хвърлят един поглед.
Наближиха малкия дървен мост и преди Кийт да забележи знак с ограничение на тонажа, Били
профуча по него. Десет секунди по-късно бяха на отсрещния бряг.
- Мисля, че този мост е забранен за моторни превозни средства - отбеляза Кийт.
- Така ли? Стори ми се здрав.
Кийт сви рамене.
Минаха през Завоя, което им отне още по-малко време, отколкото пресичането на реката, после
излязоха на шосе 127 при село, наречено Шеруд. Беше два следобед и до границата на Мичига н
имаше около петдесет и пет километра, после още сто и петдесет до Сивото езеро.
Шосе 127 пресичаше Брайън, Охайо, но те заобиколиха градчето и се върнаха на пътя няколко
километра по на север. Това бе последното по-голямо населено място в щата и всъщност след
Лансинг в южен Мичиган шосето минаваше през безлюден район чак до края на полуост рова.
Двайсет минути по-късно пътен знак ги приветства в Мичиган. „Земята на езерата.― Кийт обаче се
интересуваше само от едно езеро.
В терена и релефа на Охайо и Мичиган нямаше съществени разлики, но се забелязваха дребни
промени в пътните знаци и настилката. По-важно обаче бе, помис ли си Кийт, че интересът към него,
който проявяваше щатската, полиция в Охайо, едва ли продължаваше и през границата. Пресичането
и не можеше да се сравнява с прехвърлянето от Източна в Западна Европа, но той изпита облекчение
и се поотпусна.
Половин час по-късно теренът започна да се променя и навлязоха сред вълнисти зелени хълмове и
малки долини. Вече имаше повече дървета, предимно дъбове, букове и кленове. Тук есента беше
напреднала повече, отколкото в Охайо. Кийт не бе идвал в Мичиган, откак то двамата с Ани бяха
ходили на бейзболните състезания в Ан Арбър и в Ипсиланти. Това бяха вълшебни уикенди — бяха
се откъсвали не само от ученето, но и от войната, безредиците в кампуса и демонстрациите, сякаш
всички се бяха уговаряли да се обличат, държат и изглеждат нормално за традиционните мачове в