Били внезапно се ухили.
- Нещо си се стегнал, мой човек. Виж сега, ще пипнем оня скапаняк, ще го изкорм им и ще го
откараме в Спенсървил вързан на покрива като елен. Какво ще ка жеш?
- Не ме изкушавай.
Били започна да вие от удоволствие и се шляпна по бедрото.
- Да! Да! Ще обикаляме по главната улица и ще надуваме клаксона, голият гъз на Бакстър ще
стърчи във въздуха, а вълците ще му ядат червата в Мичиган. Да!
Кийт остави без коментар този кръвожаден изблик, не защото му се струваше отвратителен, а
тъкмо обратното.
Стигнаха бензиностанцията, той даде на Били пари да купи нещо за ядене и когато Марлон влезе
вътре, седна зад волана.
Служителят напълни резервоара и Кийт му плати, докато Били отиде до тоалетнат а. Искаше му се
да го остави не защото беше алкохолик - разбираше причините и оценяваше постъпката му.
Тревожеше го фактът, че Марлон има свои собствени мотиви и това променяше положението. Но в
момент на слабост бе признал каква е целта на лова му и Били вече знаеше прекалено много.
Марлон се върна и седна на дясната седалка. Поглед наха се и се разбраха без думи.
- Благодаря - каза Б или.
Кийт подкара по шосе 127.
Фермите постепенно оредяваха, хълмовете ставаха по- високи и по-гъсто залесени. Клоните на
дъбовете и кленовете бяха загубили повечето от листата си, брезите и трепетликите бяха почти голи.
Имаше и повече иглолистни дървета - ели, бели и червени борове, някои не вероятно високи. Знакът
на последната окръжна граница, която бяха пресекли, съобщаваше, че населението е 6200 души,
около една десета от това на окръг Спенсър. Този район наистина бе отдалечен и почти необитаем,
останал недокоснат от мощната вълна пионери на За пад.
Дневната светлина започваше да отслабва и дърветата хвърляха дълги сенки над хълмовете. Освен
някое малко стадо овце или крави навън не се движеше нищо.
- Мислиш ли, че тя е добре? - попита Били.
Кийт не отговори.
- Той няма да и направи нищо, нали?
- Не. Обича я.
Марлон помълча около минута, после отбеляза:
- Не мога да си представя, че той е способен да об ича друг освен себе си.
- Да, може би „обич ― не е точната дума. Както и да е, той се нуждае от нея.
- Да. Струва м и се, че разбирам какво искаш да ка жеш. - Били се замисли за м иг. - Тя е добре.
В Гейлорд, окръг Отсегоу, Кийт зави на изток по шосе 32 и двайсет минути по-късно, в седем и
петнайсет, стигнаха в Атланта, най-големия град в района, с население около шестстотин души.
- Ще спрем за бензин - каза Кийт. - Не споменавай, че пътуваме за Сивото езеро.
Той отби при единствената бензиностанция и напълни резервоара догоре, защото предполагаше, че
ще напуснат Сивото езеро в късен час и в неизвестна посока.
Служителят ги заговори и Били му каза, че отивали на лов за патици на остров Преск.
Кийт отиде на телефона и набра домашния номер на Бакстър в Спенсървил. Както му бе казала
Тери, обаждането автоматично се прехвърли и отговори мъжки глас:
- Спенсървилски полицейски участък, т ук е сержант Блейк.
- Блейк, тук е старото т и приятелче Кийт Ландри. Твоят човек и колата му с а в царевич ната нива
край шосе осем, откъм северната страна, на около километър и половина на запад от града.
- Какво?...
Кийт затвори. Чувстваше се длъжен да им съобщи, за да извадят Уорд от багажника преди берачите
на царевица да го открият вътре мъртъв. Съмняваше се, че спенсървилската полиция е в състояние да
проследи телефона, от който се обаждаше. При други обстоя телства не би направил нещо толкова
милостиво, ако това означаваше да поеме дори и съвсем незначителен риск, но не искаше ченгето да
умре, а и когато го намереха, той щеше да им каже, че Ландри се е насочил към Дейтона.
Спенсървилската полиция щеше да предупреди щатската и щяха да го търсят на околните летища или
във Флорида. Нямаха причина да се сетят за Сивото езеро, Били Марлон или пикапа. Поне така се
надяваше.
Освен това искаше да провери дали някой ще отговори на телефона в дома на Бакстър. Според него
копелето наистина бе на Сивото езеро. От друга страна, имаше натрапчивото предчувствие, че това е
инсценировка, макар да изглеждаше прекалено сложна за Клиф Бакстър. Проблемът му беше, че
прекалено дълго бе живял в онази огледална пустош, в която хиляди умни момчета си въртяха
възможно най-изобретателни и заплетени номера. Този случай бе друг. Бакстър се намираше на
единственото място, където можеше да е - в хижата си на Сивото езеро. И не знаеше, че Кийт Ландри