- Да... може би трябва да поразпитаме наоколо.
- Не виждам жива душа, Б или.
- Винаги м ожем да намерим някой.
- Да, за да предупреди Бакстър.
- Прав си. Мислиш за всички подроб ност и, а? Навярно и аз трябва да го правя.
- Никога не е излишно. Най-доб ре да започ неш още сега.
Продължиха през тъмната гора по тесен лъкатушен път, покрай който се издигаха огромни борове.
- Някога идвал ли си на лов тук? - попита Кийт.
- От време на време. Има елени, рисове, даже мечки. И вълци. Но трябва да познаваш района, иначе
ще загазиш. Искам да кажа, че това не е краят на света, ама ми се струва, че можеш да го видиш
оттук.
Няколко минути по-късно Били каза:
- Тук завий наляво. Този път стига почти до северния край на Сивот о езеро. После ще трябва да
пресечем през гората.
- Добре. - Пикапът се запровира сред боровете и Кийт зърна наляво самото езеро. Беше изгряла
почти пълна, ясна луна и водата наистина изглеждаше сива като олово. Отвсякъде го заобикаляха
борове и само тук-там на самия бряг растяха голи брези. Не се виждаха светлинни от лодки или къщи
сред гората.
Това наистина бе райско кътче, но се намираше много далеч от другите мичигански курорти и
Кийт се зачуди какво си е помислила Ани за решението на съпруга и да купи хижа в тази пустош.
Дойде му наум, че за хора, свикнали с безкрайните хоризонти и сини небеса на фер мите, това място
трябва да изглежда потискащо и почти призрачно. През зимата тук навярно ставаше истински ад.
Бакстър обаче определено се чувстваше в собствената си среда — вълк сред други вълци.
Сред дърветата се мерна колиба, която изглеждаше необитаема. Собствениците на повечето от тези
къщички навярно ги посещаваха само през почивните дни и наоколо едва ли имаше други хора осве н
него, Били, Клиф и Ани Бакстър. Преди да се зазори край Сивото езеро нямаше да остане никой.
Пътят следваше брега на езерото и Кийт отново го зърна наляво, после пак завиха на север и
започнаха да се отдалечават. Той спря пикапа.
- Някъде назад трябва да има път, д остатъчно ши рок, за да минем — каза Били.
- Ясно. - Тъй като не можеше да направи об ратен завой, Кийт върна на заден ход, като се
оглеждаше за просека сред боровете и храстите. Покрай тесния път се издигаха стълбове и той се
опита да открие електрически или телефонен кабел, който да води към езерото.
Накрая спря така, че покрай пикапа да може да мине друг автомобил, и слезе навън. Марлон го
последва. Бе студено, от устните им излизаше пара. Цареше абсолютна тишина; типична мрачна
есенна нощ в северните гори, без жужене на насекоми или животински и птичи зву ци, и можеше да
остане така докато първите снегове покриеха земята и дърветата.
Двамата повървяха неколкостотин метра по пътя, като търсеха достатъчно широка просека за
пикапа.
- Може би просто трябва да се ориентираме с компа са, да се спуснем до езерот о и да поогледаме -
прошепна Били.
- Имаш право. Хайде да си вземем багажа.
Тръгнаха обратно към колата. Кийт продължи да сле ди стълбовете. Изведнъж спря, потупа
спътника си по рамото и посочи с ръка.
Марлон погледна нагоре към мрачното небе. По почти невидим кабел сред тъмните сенки на
боровете пробяга катеричка. Кабелът водеше към езерото. Под него има ше друг, навярно телефонен.
- Определено е в посоката, коят о ни трябва, но те винаги м инават покрай път, а тук няма нищо.
Кийт застана до стълба, после навлезе в гората, хвана ствола на един два и половина метров бор,
разклати го и го изтръгна от пръстта.
Били погледна надолу към отрязания с трион дънер.
- Божичко... тоя тип си е дал бая зор.
Кийт изрита друго дърво и то падна на земята. Някой, несъмнено Клиф Бакстър, беше замаскирал
тесния черен път, който водеше към хижата му. Дърветата бяха десетина, всички забити в пръстта
близо едно до друго, така че да оставят впечатление за непроходима гора. Все още бяха зелени и
щяха да останат такива седмици на ред, но бяха малко разкривени и по-ниски от останалите борове
Освен това отбивката бе посипана със сухи клонки. Нищо особено, но достатъчно, за да не позволи
на някой изгубил се или любопитен шофьор да завие към хижата на Бакстър.
Кийт се огледа и откри нисък стълб, който бе отсечен и сега лежеше на земята. Нямаше табелка с
надпис „Хижата на големия шеф Клиф―, но Кийт беше убеден, че преди е имало.
Очевидно Клиф Бакстър не желаеше гости. И същите тези усърдно забити в пръстта борове, които