го ограждаха от останалия свят, не му даваха възможност да из ползва пътя, така че нямаше смисъл да
му устройват засада. Бакстър сигурно имаше всичко необходимо за продължителен престой.
Основните въпроси, разбира се, бяха дали Ани е при него и дали още е жива. Кийт бе почти сигурен,
че е така. Точно в това се състоеше целта на бягството на ченгето на такова отдалечено място - да
изолира невярната си жена и да даде воля на яростта си, без да има опасност някой да му попречи.
Дойде му наум, че независимо от него — или от някой като него - рано или късно Бакстърови са
били обречени да свършат тук, макар че Ани може и да не беше разбирала психологическия подтекст
на тази ловна хижа и техен бъдещ дом на стари години. Кийт си спомняше думите и: „Няколкото
пъти, когато сме ходили там сами, той ставаше друг човек. Не непременно по-добър или по-лош...
просто друг човек... затворен, сдържан, сякаш... не зная... като че ли замислен за нещо. Не обичам да
ходя там сама с него и обикновено успявам да го избегна.―
Можеше само да си представя какво е замислял Клиф Бакстър. И можеше само да се надява, че
онова, което е сторил с Ани през последните три дни, с разума и тялото и, няма да е непоправимо.
Кийт и Били се върнаха в пикапа, взеха снаряжение то си и навлязоха в гората. Знаеха, че не трябва
да минават сред забитите в земята дървета, нито да вървят по черния път, затова поеха от дясната му
страна, като внимаваха да не се отдалечават от него. Ориентираха се по компаса и по ниските
стълбове, издигнати край пътя.
След петнайсетина минути бавен ход Кийт спря, коле ничи и се заслуша. Марлон го последва и
двамата останаха неподвижни в продължение на цели пет минути. Накрая Били прошепна:
- Като че ли всичко е наред.
Кийт кимна.
- Знам, че оня камуфлаж сигурно е негово дело, ама как ще сме сигурни, че къщата, към коят о
водят кабелите, е негова? Нямаме представа как изглежда и не можем да почукаме на вратата преди
да стреляме.
- Има островръх двускатен покрив, от тъмно дърво е и не е на самия бряг - отвърна Кийт.
- Знаеш повече, от колкото казваш, а? - рече Били, после прибави: - Типичен военен.
- Мисля, че вече знаеш всичко, което зная и аз. Още от начало те предупредих, че ще е опасно.
- Да, предупреди ме.
- Ще ти кажа още нещо - взех те заради самия теб, не заради себе си. Но оценявам помощта ти.
- Благодаря.
- Но искам да ми обещаеш, че ще довършиш работа та, ако аз не съм в състояние.
Били го погледна и кимна.
- Знаеш, че имам свои собствени мот иви и т и имаш своите... така че все някой от двама ни ще
успее.
Кийт се поколеба.
- Добре... и ако накрая останете само с нея, кажи и... каквот о и да е.
- Да, ще и кажа. Нещо конкретно?
- Просто и разкажи за д нес - отвърна Кийт.
- Добре. Надявам се, че и ти ще направиш същот о за мен. - Били замълча за миг. - Може и да не я
интересува, но трябва да го знае.
- Обещавам. - Имаше смътното ч увство, че е вод ил т ози разговор и преди, на други места и с други
хора. Определено бе уморен от всичко това. - Да се размърдаме.
Продължиха през гората. Кийт мислеше какви други предохранителни мерки е взел Бакстър.
Камуфлажът не беше достатъчен. Трябваше да се е подсигурил и по друг начин. Имаше три кучета,
разбира се, но той се опасяваше от противопехотна, макар да се чудеше дали ченгето, което нямаше
военна подготовка, се е сетило за такова нещо. Все пак стъпваше високо и забеляза, че Били пра ви
същото. Интересно, помисли си той, колко неща си спомнят старите войници, дори хора като
Марлон. Но след като е видял първата сигнална жица, опъната от някой друг - независимо дали вод и
до ракета или мина, - човек едва ли би искал отново да го преживее.
Луната се бе издигнала по-високо и хвърляше слаба светлина над боровата гора, но въпреки това
видимостта беше само пет-шест метра. Беше по-студено, отколкото Кийт бе предполагал, и откъм
езерото духаше леден вятър.
Движеха се бавно и за трийсет минути изминаха около осемстотин метра. Кийт забави крачка,
после спря и посочи с ръка.
Малко по-нататък боровете свършваха и лунните лъчи се отразяваха във водите на Сивото езеро.
Продължиха още двайсет метра и отново спряха. На стотина метра надясно се виждаше голяма
поляна и на фона на езерото се очертаваше силуетът на къща с островръх покрив.
Около минута двамата гледаха към нея, после Кийт вдигна бинокъла си. Хижата имаше алпийски