Някои от внушителните стари викториански сгради изглеждаха потегнати, но други бяха
разрушени. В детските си години винаги се бе възхищавал на тази част от града, на големите къщи
върху малки основи - едва сега проумяваше, че съвсем не са малки, — на грамадните дървета,
оформящи тъмнозеле н тунел през лятото, на факта, че хората живеят толкова близо едни до други и
буквално се гледат през прозорците, и на лукса да имаш две коли на алеята за дома си. Онова, което
го бе впечатлявало, забавлявало и омайвало тогава, вече не можеше да го впечатли, развесели или
омае. Детските чудеса и невинност бяха почти смущаващи в ретроспекция; но кой ли възрастен човек
не е гледал поне веднъж света през широко отворените си очи?
Улицата си беше спокойна, както и би могло да се очаква в този слънчев следобед. Няколко деца
профучаха покрай него на велосипедите си, мина жена с бебешка количка, камион за доставки бе
спрял нагоре по пътя и шофьорът си бъбреше с някаква жена на прага на къ щата и. Това беше улица с
големи предни веранди, ис тински уникален америка нски феномен, както бе открил по време на
пътуванията си, още повече че къщите в Америка вече не се строяха по този начин. Дребни дечица
играеха по верандите, а старите хора се люлееха на столовете-люлки. Той беше щастлив, че Ани
живее на тази улица.
Докато наближаваше къщата, му се случи нещо много странно: сърцето му забумка тревожно, а
устата му пресъхна. Къщата се намираше от дясната му страна и докато го проумее, той я подмина.
Спря. Забеляза един олющен фургон паркиран на алеята и един възрастен човек да носи сгъваема
стълба към задния двор. И изведнъж се появи и тя; той я мерна, докато завиваше към задния двор
заедно със стареца. Само секунда или две, от петдесетина метра разстояние, но нямаше никакво
съмнение, беше тя, и това мигновено узнаване на чертите и, на походката и, на стойката и го изуми.
Понечи да отвори вратата на колата, но спря. Може ше ли ей така изведнъж да цъфне пред входната
и врата? Всъщност защо пък не? Какво му беше лошото с директния подход? Телефонирането или
изпращането на бележка съвсем не беше онова, което си бе представял. Струваше му се от
изключителна важност да й позвъни направо на вратата и да й каже: „Здравей, Ани―, пък да става
каквото ще.
Но ако не беше сама? Ако децата и бяха у дома, или пък съпругът и? Защо нито веднъж тази проста
вероятност не му бе минала през ума, докато бе въртял безброй пъти сцената в съзнанието си през
всичките тези години? Очевидно представата му се бе превърнала в нещо дотолкова реално, че той бе
изхвърлил от епизода всич ко, което можеше да я провали.
Подкара колата към фермата, разумът му препуска ше по-бързо и от автомобила. Какво ти става,
Ландри? Стегни се, момче.
Пое си дълбоко дъх и намали скоростта до разрешена та от пътния знак. Нямаше смисъл да си
създава излишни разправии с местните полицаи. Което му напомни за съпруга на Ани. Разбира се,
ако не беше омъжена, просто щеше да спре и да каже „здравей―. Но не може ше да постъпи по тоз и
начин с една омъжена жена. Не и тук. А и в Спенсървил човек не кани на вечеря или почерпка след
работа.
Оставаше му да пусне писмо до сестра и, може би. Или да и телефонира. Може би за човек, воювал
на тихия фронт в Източен Берлин, нямаше да е проблем да телефонира на една жена, която някога е
обичал. „Разбира се. След няколко седмици, когато се устроя. Обещавам.―
Върна се във фермата и прекара остатъка от следобеда на верандата с два пакета по шест кутии
бира, като си отбелязваше всяка кола, която преминаваше по пътя.
Боб Арлс напълни резервоара на колата на шефа. Са мообслужването не означаваше, че Клиф
Бакстър трябва да си налива сам бензина.
- Хей, шефе, тая сутрин оттук мина ед ин интересен тип.
- Имаш ли още от ония телешки котлет и?
- Разбира се, вземи си.
Клиф Бакстър влезе в магазина и докосна шапката си в знак на приветствие към госпожа Арлс,
която беше зад щанда. Тя го наблюдаваше, докато той слагаше в торбата телешките котлети,
десертите с фъстъчено масло, солените фъстъци и няколко шоколадени блокчета. Общо за около
дванайсет долара.
Той извади бутилка портокалов сок от хладилника, отиде до касата и изтърси цялото съдържание
на кесията върху щанда.
- Колко прави това, Мери?
- Два долара ще оправят работата - произнесе тя редовната си фраза.