му се стори, че никога не са изживявали нещо като възмъ жаване.
Не се виждаха мъже на неговата възраст, но един човек на края на бара непрестанно му хвърляше
погледи; Кийт го следеше с крайчеца на окото си.
Мъжът стана от стола, заклатушка се покрай бара и спря право пред Кийт.
- Познавам те.
Кийт го огледа. Мъжът беше висок, мършав, с дълга до раменете руса коса, развалени зъби,
повяхнала кожа и хлътнали очи. Дългата коса, джинсите и фланелката с къси ръкави подсказваха за
младеж около двайсетте, но лицето беше поне двойно по-старо.
- Знам кой си - излом оти високо мъжът.
- Кой съм аз?
- Кийт Ландри.
Няколко от близките мъже извиха глави към тях, но останалите не даваха пет пари.
Кийт отново го огледа и този път установи, че и той познава мъжа пред себе си.
- Правилно, т и си...
- Хайде, Кийт , познаваш ме...
Кийт се разрови из паметта си, цяла върволица лица от гимназията пробяга пред очите му.
- Ти си Б или Марлон - изрече накрая той.
- Да! Хей, човече, та ние с теб бяхме приятели. - Марлон го тупна по рамото, после стисна ръката
му. - Как си, по дяволите?
Кийт си помисли, че би трябвало да предпочете друга кръчма.
- Чудесно. А ти как си, Б или?
- Страхот но! Осран от пет ите до ушите!
- Какво ще кажеш да му ударим по една бира?
- Няма проблем и.
Кийт поръча още два будвайзера.
Били се настани на съседното столче и се приведе така, че Кийт да може да усети дъха на бира,
който се разнасяше от него в комплект с още няколко миризми.
- Изглеждаш страхот но.
- Благодаря.
- Какво правиш тук, по дяволите?
- Просто гостувам.
- Да? Това е страхот но! Откога си тук?
- От няколко седмици.
- Не ме бъзикаш, нали? Невероят но. Толкова ми е гот да те видя.
Очевидно Били Марлон наистина беше щастлив да го види. Кийт се опита да си припомни какво
знае за Били, какво общо бяха имали, за да водят този очевидно не щастен разговор. Накрая някои
неща все пак изплуваха в паметта му, докато Били неспирно бъбреше. Марлон бе играл заедно с него
във футболния отбор, но не съвсем добре, и повечето време бе прекарвал на резервната скамейка.
Марлон беше от хората, които много искат всички да ги харесват, и обективно погледнато, не тряб -
ваше да има причини да не го харесват, но повечето хора го намираха за досаден. В действителност
Кийт го намираше и приятен, и досаден.
- Ебаха ли ти мамата във Виет нам?
- По всяка вероят ност.
- Щото и на мен. Ти беше с Първи кавалерийски, нали?
- Да.
- Да, спом ням си. Майка т и си беше загуб ила ума. Казах и, че всичко ще е наред. А бе, щом такъв
нещастник като мен можа да оцелее, човек като теб едва ли би имал проблеми.
- Четкаш ме.
Кийт си спомни, че Били го бяха взели в армията веднага след гимназията. Кийт се бе възползвал
от правото на отлагане заради колежа, което в ретроспекция беше монументална правителствена
гадост. Богатите, привилегированите и всеки друг, който можеше да постъпи в колеж, имаше на
разположение четири години да протестира срещу войната или да я игнорира, докато бедни те и
глупавите биваха убивани и осакатявани. Но вмес то да приключи в един разумен срок, войната
продължи и дипломиращите се колежани като него започнаха да ги призовават. Докато замине за
Виетнам, Били Марлон и повечето от съучениците му от гимназията вече бяха уволнени от армията
или заровени в земята.
- Аз бях в двайсет и пета д ивизия - „Джангъл Лайт нинг― - каза Б или. - Доста жълтурчета изчукахме
из блатата.
- Браво. - Но не достатъчно, за да приключат войната.
- И ти си усетил доста от лайната там.
- Да, така е. - Явно Б или бе следил армейската кариера на Кийт, докато бе проглушавал ушите на
спенсървилци със собствените си приключения.
- Пречука ли някого? - попита Били. - Искам да кажа отблизо.
- Май че да.
- Страхот но усещане е.
- Не, не е.
Били се замисли за минута, после кимна.
- Вярно, не е... но е труд но да го забрави човек.
- Опитай се.
- Не мога. Не разбираш ли, че още не мога да го забравя?
Кийт огледа бившия си съученик. Работата беше повече от ясна. Били Марлон беше деградирал.
- Как вървят нещата при теб? - попита Кийт.
- Ами кво да ти кажа, хич ги няма. Два пъти се же них и два пъти се разведох. От първата жена
имам деца. Всички пораснаха и сега живеят във Форт Уейн. Заминаха там още като малки с майка си.
Там се омъжи за някакъв педал и повече не видях дечицата си. Втората ми съпруга... се изнесе. - Той