продължи с познатата история, която никак не изненада Кийт; единствено пос ледният възглас
наистина беше неочакван. - Ех, да можех да почна пак отначало.
- Да, всеки си го мисли. Но може би е вече време да продължаваш, без да почваш от начало.
- Да. Все си мисля, че трябва да продължа.
- Къде работиш?
- Нямам постоянна работа. Върша това-онова от дъжд на вятър. Ловувам и ходя за риба по малко.
Живея на миля от града, на запад, имам цяла ферма на разположение. Всичко, което трябва да правя ,
е да наглеждам къщата. Едни пенсионери, дето живеят при едно от децата си в Калифорния, ми я
оставиха. Каули. Познаваш ли ги?
- Звучи м и познато.
-- Само че вече я продават и през ноември трябва да си търся нова бърлога.
- Защо не постъпиш в някоя болница за ветерани от виет намската война?
- Че защо? Аз не съм болен.
- Не изглеждаш добре.
- Е, малко поизгубих съня си след като разбрах, че трябва пак да се изнасям. Наист ина се изнервям
много, когато няма къде да положа тялото. Ще се оправя.
- Добре.
- А ти къде си отседнал?
- В къщата на родителите ми.
- Да? Ако имаш нужда от ч овек, мога да т и плащам малък наем, да върша домакинска работа, да т и
правя компания...
- През ноември и аз зам инавам. Но ще видя какво мога да направя за теб преди да тръгна.
- Благодаря т и, приятел. Не се притеснявай, все ще се оправя.
Кийт поръча още две бири.
- С какво си вадиш хляба? - попита Били.
- Пенсионирах се.
- Да? А откъде?
- Правителството.
- Без майтап? Виждал ли си някого, откакт о се върна?
- Не. Всъщност видях Джефри Портър, пом ниш ли го?
- Да. Няколко пъти се сблъсквах с него на улицата. Нямаме кой знае какво да си кажем.
Поговориха още няколко минути - Били беше вързал здраво кънките. Кийт погледна часовника си.
- Време е да си тръгвам.
Хвърли една двайсетачка на бара.
- Дай още една бира на приятеля м и, а после вече май ще трябва да се прибира у дома.
Барманът бутна банкнотата обратно.
- Изчерпал си е лим ита за вечерта.
- О, хайде, Ал! - изскимтя Б или. - Човекът иска да ме почерпи.
- Допивай си бирата и изчезвай.
Кийт остави банкнотата върху бара.
- Вземи я и се приб ирай. Ще се отб ия някой ден пре ди да си тръгна.
- Голям о благодарско, приятел. Чао - каза Били и когато Ландри стана, се провикна подир него: -
Много се радвам, че се видяхме, Кийт!
Кийт излезе на чист въздух. „Постхауз― се намираше на отсрещната страна на площада. Кийт
прекоси улицата и тръгна през парка.
По пейките имаше неколцина възрастни, седнали под декоративните осветителни тела; няколко
двойки скитаха по алеите. Кийт видя една празна пейка и седна за момент. Пред него стърчеше
паметникът за Гражданс ката война - голяма бронзова статуя на войник от северната армия с мускет.
Върху гранитния пиедестал на статуята бяха изсечени имената на стотици мъже от ок ръг Спенсър,
загинали във войната.
Виждаше паметниците и от другите войни. Познаваше ги добре. Започваха с монолит, отнасящ се
до войните с индианците, след което идваше Мексиканската война, и така война подир война, чак до
Виетнамската, чийто монумент представляваше проста бронзова плоча, върху която бяха изсечени
имената на загиналите. Добре беше, че малко градче като неговото пазеше жив споме на за падналите
си във войните граждани, но от внима нието му не убягна фактът, че паметниците се снишава ха с
всяка поредна война, сякаш жителите на града започваха да се обезсърчават от цялата тази работа.
Вечерта беше приятна и той седеше отпуснат. Изборът какво да прави човек в петък вечер в едно
малко градче не беше особено богат и той се усмихна, спомняйки си вечерите в Лондон, Рим, Париж,
Вашингтон и навсякъде другаде. Зачуди се дали би могъл да заживее отново тук. Би могъл, разбира
се. Можеше да заживее отново простия живот на малкото градче, стига само да не беше сам в къщата.
Огледа се и видя осветения фургон на продавача на сладолед и групата хора, застанали до не го.
Беше му минавало през ума, че ако дойде в града петък вечер, може да зърне Ани. Дали Бакстъров и
излизаха на вечеря? Ходеха ли заедно на покупки петък вечер? Нямаше никаква представа.
Спомни си летните вечери, когато двамата с Ани седя ха в парка и си говореха с часове. Особено се
беше впило в паметта му лятото преди да постъпят в колежа, преди войната, преди убийството на
Кенеди, преди инвазията на наркотиците, преди да се появи светът извън окръг Спенсър, когато